Жени

74

Трябваше да отида до Илинойс, за да чета в щатския университет. Мразех да чета, но четенията помагаха за наема, а сигурно помагаха и да се продават повече от моите книги. Освен това четенията ме изкарваха от Холивуд и ме вдигаха във въздуха при бизнесмените, стюардесите, напитките с кубчета лед, малките салфетки и фъстъците в миниатюрни пакетчета.

На летището трябваше да ме посрещне поетът Уилям Кийсинг, с когото си пишех от 1966-а. За пръв път бях чел негови неща в списание Bull, издавано от Дъг Фазик — едно от първите мимеографски списания, което поведе революцията. Тогава никой от нас не се занимаваше само с литература: Фазик работеше във фабрика за каучукови изделия, а Кийсинг беше бивш морски пехотинец, служил във войната в Корея, който беше лежал и в затвора и не работеше, а го издържаше жена му Сесилия. Аз пък работех като пощенски служител, по единайсет часа всяка нощ. По това време на сцената се появи и Марвин, със своите странни стихотворения за демоните. Марвин Удман беше най-добрият поет на тема демони в тази проклета страна. Вероятно биеше дори поетите-демонолози от Испания и Перу. Аз пък обичах да пиша писма. Пишех писма от по четири-пет страници на всички и рисувах като побъркан с пастели по страниците и по пликовете. По същото време започнах да пиша и на Уилям Кийсинг, бивш морски пехотинец, бивш затворник и настоящ наркоман (най-вече на кодеин).

А сега, години по-късно, Уилям Кийсинг беше успял да си уреди временно назначение като преподавател в университета. Между арестите за притежание на наркотици беше успял да вземе няколко академични степени. Предупредих го, че преподавателската работа е много опасна за хората, които искат да пишат. Но пък поне преподаваше на студентите си много за Чинаски.

Кийсинг и жена му чакаха на летището. Аз имах само ръчен багаж, така че направо тръгнахме към колата им.

— Господи — каза Кийсинг. — Никога не бях виждал от самолет да слиза човек, който да изглежда като теб.

Бях облечен с палтото на покойния ми баща, което ми беше твърде голямо. Панталоните ми също бяха прекалено дълги и се влачеха по земята, което беше добре, защото чорапите ми бяха различни на цвят, а обувките ми бяха подпетени. Тъй като мразех бръснарите, се подстригвах сам — освен ако нямах жена, която да го направи вместо мен. Не обичах да се бръсна, но не обичах и дълги бради, така че на всеки две-три седмици подстригвах брадата си с ножица. Не виждах добре, но не обичах и очила, така че не ги носех, освен когато трябваше да чета. Имах зъби, но не много. Лицето и носът ми бяха червени от алкохола, а светлината ме дразнеше, така че постоянно присвивах очи. Можех да мина за бездомник във всеки един град по света.

Качихме се и потеглихме.

— Очаквахме съвсем различен човек — каза Сесилия.

— Така ли?

— Ами ти говориш толкова тихо и изглеждаш толкова възпитан. Бил очакваше да слезеш от самолета пиян, да ругаеш и да сваляш жените…

— Никога не се държа вулгарно насила — обясних. — Чакам да ми дойде от само себе си.

— Ще четеш утре вечер — рече ми Бил.

— Добре, значи тази вечер ще се забавляваме и ще забравим за всичко останало — отвърнах аз.

Така и стана.

По-късно вечерта Кийсинг се оказа също толкова интересен, колкото бяха писмата и стихотворенията му. Прояви добрия вкус да не говори за литература, освен от време на време. Приказвахме си за други неща. Досега не бях имал често късмета да попадна на свестни поети, дори когато пишеха добре. Вече се бях запознал с Дъглас Фазик, но с далеч по-кофти резултат. Беше най-добре човек да страни от другите писатели и просто да си гледа работата — или да не си я гледа.

Сесилия си легна рано. Имала да върши разни неща сутринта.

— Сесилия се развежда с мен — обясни ми Бил. — Не я обвинявам. Омръзна й от моите наркотици, от повръщането и от всичко останало. От години ме търпи. Но вече не издържа. Вече дори не мога да я чукам особено. Движи с едно хлапе. Не я обвинявам. Изнесох се под наем в една стая. Можем да отидем да спим там, или аз да отида да спя там, а ти да останеш, или и двамата да останем, няма значение.

Кийсинг извади две хапчета и ги глътна.

— Хайде да останем и двамата — предложих.

— Яко се наливаш — отбеляза той.

— Няма какво друго да правя.

— Сигурно имаш железен стомах.

— Всъщност не. Веднъж вече се пукна. Но казват, че след като зарасне, става още по-здрав.

— Колко смяташ да я караш така? — попита той.

— Всичко съм планирал. Ще умра през двехилядната година, когато бъда на осемдесет.

— Много странно — каза Кийсинг. — И аз ще умра тогава. През двехилядната година. Дори сънувах сън за това. Сънувах дори точния ден и час, в който ще умра. После ги забравих, но със сигурност беше през двехилядната.

— Много хубаво кръгло число. Харесва ми.

Продължихме да пием още един-два часа. После Кийсинг ме настани в спалнята за гости и легна на дивана. Явно Сесилия наистина смяташе да го зареже.

На следващия ден се събудих в 10:30. Бяха останали малко бири. Успях да изпия една. Бях започнал втората, когато Кийсинг влезе в стаята.

— Господи, как го постигаш? Скочил си на крака като осемнайсетгодишен.

— Имал съм много кофти сутрини. Просто тази не е от тях.

— В един следобед имам лекция. Трябва да се оправя.

— Глътни нещо.

— Първо трябва да сложа някаква храна в стомаха си.

— Изяж две рохки яйца. С малко чили или черен пипер.

— Искаш ли да сваря и на теб?

— Да, благодаря.

Телефонът звънна. Беше Сесилия. Бил поговори с нея, затвори и се обърна към мен:

— Идва торнадо. Едно от най-големите в историята на щата. Може да мине точно през града.

— Все нещо се случва, когато трябва да чета.

Забелязах, че навън започна да притъмнява.

— Може би ще отменят моята лекция. Трудно е да се каже. Все пак ще хапна нещо.

Бил сложи яйцата да се варят.

— Не разбирам как го правиш — продължи той. — Дори не изглеждаш махмурлия.

— Аз съм махмурлия всяка сутрин. За мен това е нещо нормално. Свикнал съм.

— Все още пишеш доста добри неща, въпреки пиенето.

— Хайде да не говорим за това. Може би причината е в разнообразието от путки. Внимавай да не превариш яйцата.

Отидох в тоалетната и се изсрах. Никога не съм имал проблем със запек. Докато излизах от тоалетната, чух как Бил крещи:

— Чинаски!

Беше на двора и повръщаше. После се върна.

Адски му беше лошо на горкия.

— Глътни малко сода бикарбонат. Имаш ли валиум?

— Не.

— Тогава изчакай десет минути след содата и изпий една топла бира. Налей я в чаша още сега, така че да се стопли.

— Имам един бензедрин.

— Изпий го.

Навън ставаше все по-тъмно. Петнайсет минути след бензедрина Бил влезе да се изкъпе. Когато излезе, изглеждаше наред. Изяде един сандвич с фъстъчено масло и един банан. Все пак щеше да се оправи.

— Ти още обичаш жена си, нали? — попитах го аз.

— Господи, и още как.

— Знам, че не помага, но все пак не забравяй, че това се е случвало на всички — поне по веднъж.

— Не помага — отвърна Бил.

— След като жената се обърне срещу теб, всичко е загубено. Понякога наистина те обичат, но после нещо се обръща в тях. Тогава могат да те видят как умираш в канавката, блъснат от някоя кола, и няма да ти помогнат, а ще се изплюят върху теб.

— Сесилия е чудесна жена — настоя той.

Навън още повече притъмня.

— Хайде да пием още бира — предложих аз.

Седяхме и пиехме бира. Навън стана съвсем тъмно, а после излезе силен вятър. Не говорехме много. Радвах се, че се бяхме запознали. В този човек нямаше почти нищо фалшиво. Може би защото беше толкова изтощен от живота, че не му оставаха сили да се преструва. Никога не беше успял да пробие със стихотворенията си в САЩ. В Австралия го обожаваха. Може би някой ден щяха да го открият и тук, а може би не. Може би това щеше да стане едва към 2000 година. Беше дребен, но як тип, очукан от живота, и човек знаеше, че на него може да се разчита. Много ми харесваше.

Пихме мълчаливо, докато телефонът не звънна пак. Отново беше Сесилия. Торнадото беше подминало града. Бил трябваше да отиде на лекция. Аз трябваше да чета на същата вечер. Готово. Всичко се уреди. Пак бяхме на работа.

Към 12:30 Бил сложи в една раница тетрадките и другите си неща, качи се на велосипеда си и пое към университета.

По някое време следобед Сесилия се прибра.

— Бил тръгна ли навреме? — попита ме тя.

— Да, качи се на колелото и замина. Изглеждаше наред.

— Наред? Беше ли взел нещо?

— Изглеждаше наред — повторих. — Даже яде и прочие.

— Аз още го обичам, Ханк. Просто не издържам повече.

— Естествено.

— Нямаш представа колко се радва, че си тук. Дори ми четеше твоите писма на глас.

— Бяха мръсни, нали?

— Не, бяха смешни. Много им се радвахме.

— Хайде да се чукаме, Сесилия.

— Ето че започна да играеш, Ханк.

— Ти си голяма сладурана. Искам да ти го вкарам.

— Ти си пиян, Ханк.

— Права си. Забрави.