Жени

34

На следващия ден ми се обади Катрин. Каза, че е резервирала самолетния билет и ще кацне на международното летище в Лос Анджелис в петък, в 2:30 следобед.

— Катрин — започнах аз. — Трябва да ти кажа нещо.

— Вече не искаш да ме видиш ли, Ханк?

— Искам да те видя повече от всеки друг човек, когото познавам.

— Тогава какво има?

— Ами нали се сещаш за Джоана Доувър…

— Джоана Доувър?

— Ами, онази жена… дето с мъжа ти…

— Да, Ханк, какво за нея?

— Ами тя дойде да се видим.

— Искаш да кажеш, у вас?

— Да.

— И какво стана?

— Говорихме си. Тя купи две от моите картини.

— А стана ли нещо друго?

— Ами да.

Катрин замълча. После каза:

— Ханк, не знам дали при това положение искам да те виждам.

— Разбирам те. Виж, искаш ли да си помислиш и пак да ми се обадиш? Съжалявам, Катрин. Съжалявам, че стана така. Нищо повече не мога да кажа.

Тя затвори. Помислих си, че няма да се обади. Беше най-добрата жена, която бях срещал през живота си, а аз бях прецакал всичко. Заслужавах поражение. Заслужавах да умра сам, в лудницата.

Останах до телефона. Прочетох вестника — спортната страница, финансовата страница, комиксите. Накрая телефонът звънна. Беше Катрин.

— МАЙНАТА Й на Джоана Доувър! — засмя се тя.

Никога не я бях чувал да ругае така.

— Значи идваш?

— Да. Запомни ли кога кацам?

— Да, запомних всичко. Ще те чакам.

Казахме си довиждане. Катрин идваше — идваше поне за седмица с това лице, с това тяло, с тази коса, с тези очи, с този смях…