Жени

60

Вече бяхме във въздуха около двайсет минути, когато Тами извади от дамската си чанта огледало и започна да си слага грим — най-вече на очите. Действаше с малка четчица, като полагаше най-големи усилия за миглите си. Докато се занимаваше с това, отваряше очите си много широко и държеше и устата си отворена. Гледах я и започнах да се надървям.

Устните й бяха толкова плътни, кръгли и отворени, докато работеше по миглите си. Поръчах две питиета.

Тами спря, за да отпие от чашата си, после продължи.

Един младеж, който седеше вдясно от нас, започна да си го пипа. Тами продължаваше да се наблюдава в огледалото, с отворена уста. Изглеждаше така, все едно истински я бива да смуче с тази уста.

Продължи да се гримира поне един час. След това прибра огледалото и четчицата, облегна се на рамото ми и заспа.

На седалката вляво от нас седеше жена. На вид беше към средата на четирийсетте. Тами спеше.

Жената се обърна към мен.

— На колко е години? — попита ме тя.

Изведнъж в самолета стана много тихо. Всички наоколо се заслушаха какво ще кажа.

— Двайсет и три.

— Изглежда на седемнайсет.

— Но е на двайсет и три.

— Първо два часа се гримира, а после заспа.

— Около час — поправих я.

— В Ню Йорк ли отивате? — попита ме жената.

— Да.

— Дъщеря ли ви е?

— Не, нито съм й баща, нито дядо. Изобщо не сме роднини. Гаджета сме и отиваме в Ню Йорк.

Вече можех да прочета вестникарското заглавие в очите й:

Жената-инквизитор се отказа от разпита. Облегна се назад и затвори очи. Главата й се отпусна към мен. Едва не ми легна в скута. Докато прегръщах Тами, гледах тази жена. Почудих се дали ще има нещо против да я целуна свирепо. Пак се надървих.

Приготвихме се за кацане. Тами лежеше отпусната. Притесних се. Сложих й колана.

— Тами, пристигаме в Ню Йорк! Всеки момент ще кацнем! Тами, събуди се!

Тя не отговори.

Дали не беше умряла от свръхдоза?

Проверих й пулса. Нищо не усетих.

Погледнах огромните й гърди. Исках да видя дали диша. Гърдите й не помръдваха. Станах и намерих една стюардеса.

— Моля ви да седнете, господине. Всеки момент ще кацнем.

— Вижте, притеснявам се. Приятелката ми не иска да се събуди.

— Да не би да е мъртва? — прошепна тя.

— Не знам — прошепнах в отговор аз.

— Добре, господине. Веднага щом кацнем, ще дойда при вас.

Самолетът започваше да се снишава. Отидох в кенефа и намокрих малко салфетки. Върнах се, седнах до Тами и обтрих лицето й с мокрите салфетки. Жалко за грима. Тами не реагира по никакъв начин.

— Събуди се, курво!

Разтърках салфетките между гърдите й. Нищо. Никаква реакция. Накрая се отказах.

Сега трябваше да измисля някакъв начин, за да транспортирам тялото обратно. И да кажа на майка й какво е станало. Майка й щеше да ме намрази.

Кацнахме. Хората станаха и се наредиха на опашка, за да слязат от самолета. Аз останах седнал. Започнах да разтърсвам Тами и я ощипах.

— Ню Йорк, червенокоске. Прогнилата ябълка. Хайде, свести се. Престани с тези номера.

Стюардесата се върна и също започна да разтърсва Тами.

— Хайде, мила, какво ти е?

Тами започна да реагира. Първо се раздвижи. После отвори очи. Значи всичко беше въпрос на някакъв нов глас. Вече никой не чуваше познатите гласове. Познатите гласове ставаха част от самия човек, като ноктите.

Тами си извади огледалото и започна да се реше. Сервитьорката я потупваше по рамото. Изправих се и извадих роклите от багажника над седалките. Там бяха и торбите. Тами продължи да се оглежда и да се реше.

— Тами, вече сме в Ню Йорк. Хайде да слизаме.

Тя бързо се раздвижи. Аз взех двете торби и роклите. Тя излезе от самолета, като полюшваше задника си. Аз вървях след нея.