Жени

25

Постоянно си напомнях за датата. По принцип никога не беше проблем да се скарам с Лидия. По природа бях самотник и бях доволен само да живея с някоя жена, да се храня с нея, да спя с нея и да се разхождам с нея. Не исках да водя разговори, нито да ходя някъде другаде освен на хиподрума и на боксови мачове. Не разбирах какво намират хората в телевизията. Струваше ми се глупаво да плащам пари за билет в киното, където да седя с други хора и да споделям техните емоции. От купоните ми се повръщаше. Мразех игричките, номерцата, флиртовете, пиячите-аматьори и досадниците. Но именно купоните, танците, бърборенето зареждаха Лидия с енергия. Тя се смяташе за сексбомба. Но всъщност малко прекаляваше. Така че споровете ни често започваха от вечния конфликт между „никакви хора“ (моята позиция) и „колкото повече хора, толкова по-добре“ (нейната).

Няколко дни преди да пристигне Минди, започнах скандала. Лежахме заедно в леглото.

— Господи, Лидия, как може да си толкова глупава? Не разбираш ли, че съм самотник? Отшелник? Трябва да бъда такъв, за да мога да пиша.

— Как можеш да разбереш нещо за хората, ако не се срещаш с тях?

— Вече знам за хората всичко, което ми трябва.

— Дори когато излезем на вечеря в ресторант, не си вдигаш главата, за да не виждаш никого.

— Защото ми става лошо от хората — обясних.

— Аз ги наблюдавам — каза тя. — Изучавам ги.

— Глупости.

— Теб просто те е страх от хората!

— Мразя ги.

— Как изобщо можеш да бъдеш писател? Ти не наблюдаваш нищо!

— Добре де, не гледам хората, но все пак си плащам наема с писане. Все е по-добре, отколкото да гледаш овце.

— Нищо няма да излезе от теб. Нищо няма да постигнеш. Правиш всичко наопаки.

— Точно затова успявам.

— Успяваш ли? Някой изобщо знае ли кой си? Известен ли си колкото Мейлър? Колкото Капоти?

— Те не могат да пишат.

— А ти можеш, така ли? Само ти, Чинаски, можеш да пишеш?!

— Да, точно така мисля.

— А известен ли си? Ако отидеш в Ню Йорк, ще има ли поне един човек, който да знае кой си?

— Слушай, това изобщо не е важно. Аз просто искам да пиша. Не ми трябват фанфари.

— Но не би имал нищо против фанфарите, нали?

— Може би.

— Просто ти харесва да се преструваш, че вече си известен.

— Аз винаги съм се държал по този начин. Дори преди да започна да пиша.

— Ти си най-неизвестният известен човек, когото познавам.

— Просто нямам такива амбиции.

— Имаш, но те мързи. Искаш да ти дойде наготово. Кога изобщо пишеш? Кога? Или спиш, или си пиян, или си на хиподрума.

— Не знам. Това няма значение.

— А какво има значение?

— Ти ми кажи — отвърнах.

— Ще ти кажа какво има значение! — разпали се Лидия. — Отдавна не сме ходили на купон. Отдавна не сме се срещали с други хора. Аз ОБИЧАМ хората! Сестрите ми ОБОЖАВАТ купоните! Ако трябва, ще карат две хиляди километра, за да отидат на купон! Така сме възпитани всички в Юта! В купоните няма нищо лошо. На тях хората просто РАЗПУСКАТ и се забавляват! А ти си побъркан. Мислиш си, че когато хората се забавляват, непременно стигат до чукане! Господи, това не е вярно, хората са свестни! Ти просто не умееш да се забавляваш!

— Не обичам хора — заявих.

Лидия скочи от леглото:

— Господи, от теб ми се повръща!

— Добре, тогава ще те оставя за малко.

Седнах на леглото и започнах да си нахлузвам обувките.

— Ще ме оставиш? — повтори Лидия. — Как така ще ме оставиш?

— Ами така, тръгвам си!

— Добре. Но слушай какво ще ти кажа: ако излезеш от тази врата, никога повече няма да ме видиш!

— Става — отвърнах.

Изправих се, отидох до вратата, отворих я, затворих я от външната страна и отидох до фолксвагена. Запалих двигателя и потеглих. Бях си направил място за Минди.