Жени

81

Събудих се от някакъв шум. Още беше тъмно. Сесилия обикаляше из стаята и се обличаше.

Погледнах си часовника.

— Часът е пет — казах. — Какво правиш?

— Искам да гледам изгрева. Обожавам изгреви!

— Нищо чудно, че не пиеш.

— Ще се върна. Можем да закусваме заедно.

— Не съм закусвал от четирийсет години.

— Отивам да гледам изгрева, Ханк.

Намерих една бира. Беше топла. Отворих бутилката и я изпих. После пак заспах.

В 10:30 на вратата се почука.

— Влез…

Бяха Боби, Валери и Сесилия.

— Току-що закусихме заедно — съобщи Боби.

— А сега Сесилия иска да си свали обувките и да се разходи по брега — добави Валери.

— Никога не бях виждала Тихия океан, Ханк. Толкова е прекрасен!

— Чакайте да се облека…

Тръгнахме по брега. Сесилия много се радваше. Когато вълните заливаха краката й, весело пищеше.

— Вие продължавайте — рекох аз. — Аз ще намеря някой бар.

— Ще дойда с теб — заяви Боби.

— Аз ще наглеждам Сесилия — каза Валери.

Намерихме най-близкия бар. Там имаше само две празни столчета. Седнахме. На Боби му се падна мъж за съсед по столче. На мен ми се падна жена. Двамата с Боби си поръчахме питиета.

Жената, която седеше до мен, беше на двайсет и шест-двайсет и седем. Нещо я беше изтощило — очите и устата й изглеждаха уморени, — но въпреки това се държеше. Имаше тъмна, добре поддържана коса. Беше с пола, под която се виждаха хубави крака. Душата й беше като тюркоаз и това се виждаше в очите й. Допрях крака си до нейния. Тя не се отмести. Пресуших чашата си.

— Почерпи ме едно питие — обърнах се към нея.

Тя кимна на бармана. Той се приближи.

— Водка с тоник за господина.

— Благодаря ти…

— Бабет.

— Благодаря ти, Бабет. Казвам се Хенри Чинаски и съм писател-алкохолик.

— Не те знам.

— И аз теб.

— Имам магазинче на плажа. Продавам сувенири и боклуци — най-вече боклуци.

— Значи сме квит. Аз също пиша най-вече боклуци.

— Ако си толкова лош писател, защо не спреш да пишеш?

— Защото имам нужда от храна, подслон и дрехи. Почерпи ме едно.

Бабет кимна на бармана и аз получих ново питие.

Краката ни се притискаха един в друг.

— Освен това съм боклук — продължих. — Имам запек и не ми става.

— Не знам за червата ти. И наистина приличаш на боклук, но според мен лъжеш, че не ти става.

— Дай ми телефона си.

Бабет протегна ръка към чантата си, за да извади нещо за писане.

И точно в този момент влязоха Сесилия и Валери.

— А, ето ги тези копелета — каза Валери. — Нали ти казах? В най-близкия бар!

Бабет се смъкна от столчето си. После излезе. Видях я навън през щорите на прозореца. Отдалечаваше се по алеята към плажа и имаше хубаво тяло. Беше слаба като вейка. Тялото й се люшна по вятъра и изчезна.