Жени

57

Останах пет дни и пет нощи. После спря да ми става. Джоана ме закара до летището. Беше ми купила нова пътническа чанта и малко нови дрехи. Летището в Далас ми се стори най-нечовешкото летище в САЩ.

Джоана ми махна за сбогом и аз излетях.

Пристигнах в Лос Анджелис без проблеми. Слязох от самолета, като се чудех какво е станало с фолксвагена. Качих се с асансьора до паркинга и не го видях. Реших, че са го вдигнали. После обаче отидох от другата страна на асансьора и колата си беше там. Само ми бяха сложили глоба.

Подкарах към къщи. Апартаментът ми изглеждаше както обикновено — навсякъде имаше бутилки и боклуци. Трябваше да поизчистя малко. Ако някой външен човек го видеше в този вид, щяха да ме вкарат в затвора или в лудницата.

На вратата се почука. Отворих. Беше Тами.

— Здрасти! — каза тя.

— Здравей.

— Явно адски си бързал, когато си тръгвал. Всички врати бяха отключени. Задната даже беше отворена. Слушай, нали няма да кажеш на никого, ако ти разкрия една тайна?

— Добре.

— Докато те нямаше, Арлийн дойде и се обади от твоя телефон, междуградски.

— Добре.

— Опитах се да я спра, но не можах. Беше назобана с хапчета.

— Добре.

— Ти къде беше?

— В Галвестън.

— Защо изчезна така? Да не си луд?

— В събота пак трябва да замина.

— В събота? Какъв ден сме днес?

— Вторник.

— Къде ще ходиш?

— В Ню Йорк.

— Защо?

— Имам четене. Преди две седмици ми изпратиха билетите за самолета. Освен това ще получа и процент от входа.

— О, нека да дойда с теб! Ще оставя Данси при майка ми. Много ми се ходи!

— Не мога да си позволя да те взема. Ще отиде цялата ми печалба. В последно време много харча.

— Ще слушам! Много ще слушам! Ще стоя при теб през цялото време! Ужасно ми липсваше.

— Не може, Тами.

Тя отвори хладилника и си извади една бира:

— Просто не ти пука. Изобщо не ти е пукало, когато си писал онези любовни стихотворения.

— Когато ги писах, ми пукаше.

Телефонът звънна. Беше моят редактор.

— Къде беше?

— В Галвестън. Правих проучване за нова книга.

— Чух, че ще четеш в Ню Йорк тази събота.

— Да. Тами, моята приятелка, също иска да дойде.

— Ще я вземеш ли?

— Не, много е скъпо.

— Колко струва?

— Билетът в двете посоки е триста и шестнайсет долара.

— Искаш ли да я вземеш?

— Да, така мисля.

— Добре, вземи я. Ще ти изпратя чек.

— Честно?

— Да.

— Не знам какво да кажа.

— Забрави. Но не забравяй Дилан Томас.

— Е, мен поне няма да ме убият.

Казахме си довиждане. Тами си смучеше бирата.

— Добре — казах й аз. — Имаш два-три дни да си стегнеш багажа.

— Значи и аз заминавам?

— Да, моят редактор ще ти плати пътя.

Тами скочи и ме прегърна. Целуна ме, хвана ме за топките и ми подръпна кура.

— Страхотен си, дядка!

Ню Йорк. С изключение на Далас, Хюстън, Чарлстън и Атланта, не бях стъпвал в по-гаден град в целия свят. Тами се притисна в мен и курът ми се надигна. Значи Джоана Доувър все пак не го беше изцедила напълно…