Жени

63

После се върнахме в стая хиляда и десет. Бях си взел чека. Освен това бях предупредил организаторите, че не искам да ни безпокоят. Двамата с Тами седнахме да пием. Бях прочел пет-шест любовни стихотворения за нея.

— Хората разбраха, че са за мен — каза тя. — На някои места се кикотех. Беше малко неудобно.

Нямаше как да не разберат, че са за нея. Сексуалното й излъчване беше толкова силно, че сякаш блестеше със собствена светлина. Дори хлебарките, мравките и мухите искаха да я чукат.

Вместо това някой почука на вратата. Двама души бяха успели да се промъкнат в хотела — един поет и жена му. Поетът се наричаше Морс Дженкинс и беше от Върмонт. Жена му се казваше Сейди Евърет. Поетът носеше четири бутилки бира.

Беше обут със сандали и стари скъсани джинси; носеше тюркоазни гривни и верижка на врата; имаше брада и дълга коса; беше облечен с оранжева блуза. И не млъкваше. И не спираше да обикаля из стаята.

С писателите има един проблем. Ако някой писател сътвори нещо, което излезе и се продаде в много голям тираж, писателят се смята за велик. Ако някой писател сътвори нещо, което излезе и се продаде в средно голям тираж, писателят се смята за велик. Ако някой писател сътвори нещо, което излезе и се продаде в много малък тираж, писателят се смята за велик. А ако писателят сътвори нещо, което никога не види бял свят и той дори няма достатъчно пари, за да го публикува на свои разноски, той се смята за особено велик. Истината обаче е, че всъщност почти не съществува такова нещо като велик писател. Величие не се вижда никъде. Но на най-лошите писатели може да се разчита, че притежават най-голяма самоувереност и най-малко съмнение в себе си.

Във всеки случай, човек трябва да отбягва писателите и аз се опитвах да ги отбягвам, но това беше почти невъзможно. Защото писателите жадуват за някакво братство, за някаква взаимност. Този импулс няма нищо общо с писането и изобщо не помага на човек, когато седне зад пишещата машина.

— Боксирал съм се с Касиус Клей, преди да стане Мохамед Али — съобщи ми Морс и нанесе няколко удара във въздуха. — Беше доста добър, но здраво го изпотих.

Той продължи да подскача из стаята и да се боксира във въздуха.

— Виж как си движа краката! — каза. — Страхотно ги движа!

— Ханк има по-готини крака от твоите — обади се Тами.

Аз мъдро кимнах.

Морс си седна. Посочи към Сейди с бирената си бутилка:

— Тя е медицинска сестра. Засега ме издържа. Но един ден ще пробия. Всички ще чуят за мен!

Ако някога имаше четене, Морс нямаше да се нуждае от микрофон.

Той отново се обърна към мен:

— Чинаски, ти си един от двамата или тримата най-добри живи поети. Наистина те бива. Пишеш яко. Но и аз идвам! Нека ти прочета моите работи. Сейди, дай ми стихотворенията.

— Почакай, не! — прекъснах го. — Не искам да ги слушам.

— Защо не, човече? Защо не?

— Тази вечер вече имаше прекалено много поезия, Морс. Просто ми се иска да си почина.

— Е, добре… Слушай, защо не ми отговори на нито едно писмо?

— Виж, Морс, аз не се правя на важен. Но получавам по седемдесет и пет писма всеки месец. Ако отговарях на всичките, нямаше да имам време за нищо друго.

— На бас, че отговаряш на жените!

— Е, зависи…

— Добре де, човече, не ти се сърдя. Аз пак ти харесвам работите. Може би никога няма да стана известен, но според мен ще стана, и ти ще се радваш, че ме познаваш. Хайде, Сейди, да си ходим…

Изпратих ги до вратата. Морс ме сграбчи за ръката. Не я стисна много силно и нито един от двама ни не погледна другия в очите.

— Бива си те — каза той.

— Благодаря ти, Морс…

После те със Сейди си тръгнаха.