Жени

42

Две сутрини по-късно, в четири сутринта, някой затропа по вратата.

— Кой е?

— Едно червенокосо момиче с леко поведение.

Пуснах Тами да влезе. Тя седна и аз отворих две бири.

— Имам лош дъх, защото имам два развалени зъба. Не може да ме целуваш.

— Добре.

Започнахме да си говорим. Аз по-скоро само слушах. Тами беше надрусана с амфетамини. Слушах я, гледах дългата й червена коса, а когато не внимаваше, гледах и тялото й. Тялото и напираше да излезе от дрехите. Тя не млъкваше. Аз не я докоснах.

В шест сутринта Тами ми даде адреса и телефонния си номер.

— Трябва да тръгвам — обясни.

— Ще те изпратя до колата.

Тами караше яркочервено камаро, абсолютна трошка. Предната броня беше смачкана, едната врата беше откъсната и нямаше никакви стъкла. Вътре се виждаха парцали, ризи, кутии със салфетки, вестници, кутии от мляко, бутилки от кока-кола, тел, канап, смачкани хартийки, списания, картонени чашки, обувки и огънати цветни пластмасови сламки. Всичко това беше натрупано толкова нависоко, че стигаше над нивото на седалките. Само на мястото на шофьора имаше малко разчистено пространство.

Тами промуши главата си навън през прозореца и ние се целунахме.

После тя даде газ направо от бордюра и докато стигне до ъгъла, вече беше вдигнала до седемдесет километра в час. Там удари спирачките и камарото заподскача нагоре-надолу. Аз се прибрах.

Легнах си и започнах да мисля за косата й. Никога не бях срещал естествено рижа жена. Косата й беше като огън.

Като светкавица от рая.

Дори лицето й вече не ми се струваше толкова грубо…