Жени

35

Излязох от бара и проверих таблото на летището. Полетът нямаше закъснение. Катрин беше във въздуха и се движеше по разписание към мен. Седнах и зачаках. Срещу мен седеше елегантна жена и четеше книга с меки корици. Роклята й се беше вдигнала чак до хълбоците и показваше голямо количество крака, обути в найлонови чорапи. Защо трябваше да прави така? Бях разтворил вестник и гледах над него, под роклята й. Имаше страхотни бедра. Кой се радваше на тези бедра? Беше глупаво да й гледам под роклята, но не можех да се стърпя. Тя беше тук и сега. Преди е била малко момиченце, а някой ден щеше да бъде мъртва, но точно в момента ми показваше бедрата си. Проклета кучка — искаше ми се да й ударя сто тласъка, да й дам деветнайсет и половина сантиметра пулсираща лилава плът! Тя кръстоса крака и роклята й се вдигна още по-нагоре. Вдигна поглед от романчето. Очите й срещнаха моите над ръба на вестника. Гледаше ме безизразно. Бръкна в чантата си, извади една дъвка, свали обвивката и сложи дъвката в устата си. Зелена дъвка. Започна да я дъвче, а аз загледах устата й. Не си оправи полата. Знаеше, че я гледам. Нямаше какво да направя. Отворих портфейла си и извадих две банкноти по петдесет долара. Тя вдигна очи, видя банкнотите и отново сведе поглед. После до мен се пльосна един дебелак. Имаше много червено лице и огромен нос. Беше облечен в гащеризон — светлокафяв гащеризон. Седна и веднага пръдна. Жената си оправи полата, а аз прибрах банкнотите обратно в портфейла си. Курът ми омекна и аз станах, за да отида до чешмичката.

Видях самолета на Катрин, който беше кацнал и рулираше към рампата. Застанах да я чакам. Катрин, моя любов.

Катрин слезе от самолета — съвършена, с червено-кафява коса, стройно тяло, тясна синя рокля, бели обувки, тънки изящни глезени и младост в излишък. Носеше бяла шапка с широка периферия, обърната точно колкото трябва. Гледаше ме изпод периферията — с големите си, кафяви, засмени очи. Имаше класа. Никога не би си показала задника в чакалнята на летището.

А на летището я чаках аз — сто и два килограма на метър и осемдесет и два, хронично дезориентиран, с къси крака и тяло като на горила, с гръден кош като бъчва, но без врат, с прекалено голяма глава, мътен поглед и чорлава коса.

Катрин тръгна към мен. Косата й беше дълга, чиста и червено-кафява. Жените от Тексас изглеждат толкова спокойни и естествени. Целунах я и попитах за багажа. Предложих да го изчакаме на бара. Сервитьорките бяха с къси червени рокли, под които се виждаха дантелените им бели бикини. Деколтетата на роклите бяха дълбоко изрязани, така че да им се виждат гърдите. Работеха здраво за заплатите си, работеха и за бакшишите, заслужаваха си всеки цент. Живееха в покрайнините и мразеха всички мъже. Живееха с майките и братята си и бяха влюбени в психоаналитиците си.

След като си изпихме питиетата, отидохме да вземем багажа на Катрин. Много мъже се опитаха да уловят погледа й, но тя вървеше до мен и ме беше хванала под ръка. Рядко се случва красивите жени да демонстрират на обществено място, че са с някого. Познавах предостатъчно жени, за да съм сигурен в този факт. Приемах ги такива, каквито са, и любовта идваше много трудно и много рядко. А когато идваше, обикновено беше погрешка. Някоя жена просто не издържаше повече да не споделя любовта си и я изливаше върху мен, защото имаше нужда от това. А след това винаги започваха проблемите.

Когато отидохме вкъщи, Катрин отвори куфара си и извади чифт гумени ръкавици. После се засмя.

— Какво е това? — попитах.

— Дарлийн, най-добрата ми приятелка, ме видя да си опаковам багажа и ме попита: „Какво правиш, по дяволите?“ А аз й отговорих: „Не съм виждала къщата на Ханк, но просто съм сигурна, че преди да мога да готвя, да живея и да спя в нея, ще трябва да почистя!“

После Катрин се засмя с щастливия си тексаски смях. Отиде в банята, преоблече се с джинси и оранжева блуза, излезе боса и отиде в кухнята с гумените си ръкавици.

Аз също се преоблякох в банята. Реших, че ако Лидия се върне, няма да й позволя да пипне Катрин. Лидия. Къде ли беше тя? Какво ли правеше?

Отправих кратка молитва към боговете, които се грижеха за мен: моля ви, дръжте Лидия по-далеч оттук. Нека да лапа рогата на каубоите и да танцува до три сутринта — но моля ви, дръжте я по-далеч оттук…

Когато излязох от банята, Катрин вече беше коленичила на пода в кухнята и търкаше мръсотията, която се беше натрупала през последните две години.

— Катрин — казах. — Хайде да излезем. Ще вечеряме навън. Не бива да започваме по този начин.

— Добре, Ханк, но първо трябва да свърша с този под. После ще отидем.

Седнах да я чакам. Когато излезе от кухнята, аз седях на един стол и я чаках. Тя се наведе, целуна ме и се засмя:

— Ти наистина си един стар мръсник!

После отиде в банята.

А аз пак бях влюбен. Проблемите започваха отново…