Жени

86

Седмица по-късно си седях по долни гащи. Беше следобед. На вратата тихо се почука.

— Момент — казах, облякох един и отворих.

— Ние сме германки. Чели сме вашите книги.

Едната изглеждаше някъде на деветнайсет, а другата — на двайсет и две.

Две-три от моите книги бяха излезли в Германия, в ограничен тираж. Самият аз съм роден в Германия, в Андернах, през 1920-а. Родната ми къща сега е публичен дом. Не знам немски. Но те знаеха английски.

— Влизайте — поканих ги.

Те влязоха и седнаха на дивана.

— Аз съм Хилда — представи се деветнайсетгодишната.

— Аз съм Гертруде — представи се двайсет и две годишната.

— Аз съм Ханк.

— Смятаме, че книгите ти са много тъжни и много смешни — каза Гертруде.

— Благодаря.

Отидох и направих три водки с тоник. Сипах повечко водка в техните чаши, както впрочем и в моята.

— Пътуваме за Ню Йорк — обясни Гертруде. — Решихме да се отбием.

Разказаха ми, че първо са ходили в Мексико. Говореха добре английски. Гертруде беше по-дебела, почти като лоена топка — сякаш имаше само цици и гъз. Хилда беше слаба и изглеждаше някак напрегната — все едно имаше някакъв странен запек например, но си беше привлекателна.

Докато пиех, кръстосах крака. Халатът ми се разтвори.

— О — каза Гертруде. — Имаш много секси крака!

— Да — потвърди Хилда.

— Знам — отвърнах.

Момичетата пиеха със същата скорост като мен. Отидох и забърках още три питиета. Когато се върнах, нагласих халата си така, че да не се вижда нищо.

— Можете да останете няколко дни при мен, за да си починете — предложих.

Те не отговориха.

— А може и да не оставате — добавих. — Няма проблеми. Можем просто да си поговорим. Не искам да ви притискам за нищо.

— Сигурно познаваш доста жени — каза Хилда. — Чели сме книгите ти.

— Аз пиша литература — заявих.

— Какво значи това?

— Донякъде разкрасявам живота — обясних.

— Тоест лъжеш? — попита Гертруде.

— Малко. Не прекалено много.

— Имаш ли приятелка? — попита Хилда.

— Не. В момента не.

— Тогава ще останем — каза Гертруде.

— Но има само едно легло.

— Няма проблеми.

— И още нещо…

— Какво?

— Аз трябва да спя по средата.

— Няма проблеми.

Продължих да сипвам нови питиета и скоро водката свърши. Позвъних в магазина за алкохол.

— Искам… — започнах.

— Чакай, приятел — прекъсна ме продавачът. — Не правим доставки по домовете преди шест вечерта.

— Така ли? Значи аз всеки месец мога да ти тъпча по двеста долара в гушата, а ти…

— Кой се обажда?

— Чинаски.

— О, Чинаски… Какво ти трябва?

Казах му какво ми трябва. После го попитах:

— Нали знаеш адреса?

— И още как.

Човекът пристигна след осем минути. Беше дебелият австралиец, който не спираше да се поти. Взех двата кашона от ръцете му и ги сложих на един стол.

— Здравейте, дами — каза дебелият австралиец.

Те не отговориха.

— Колко ти дължа, Арбъкъл?

— Ами, седемнайсет и деветдесет и четири.

Дадох му двайсетачка. Той започна да се бърка за ресто.

— Стига де — прекъснах го. — Купи си нова къща.

— Благодаря, сър! — каза той.

После се приведе към мен и попита по-тихо:

— Господи, как го правиш?

— Пиша на машина — отвърнах.

— Пишеш на машина?

— Да, със скорост от осемнайсет думи в минута.

После го изтиках навън и затворих вратата.

Вечерта си легнахме заедно — аз бях между тях двете. И тримата бяхме пияни и аз първо прегърнах, целунах и погалих едната, а после се обърнах към другата. Продължих насам-натам по същия начин и беше много приятно. После се съсредоточих по-дълго върху едната, преди да се обърна и да го направя с другата. През това време втората търпеливо чакаше. Малко се обърках. Гертруде беше по-готина, а Хилда — по-млада. Полежах върху тях, без да им го вкарвам. Най-сетне реших да чукам Гертруде. Но не можах да го направя. Бях прекалено пиян. Двамата с Гертруде заспахме — тя ме държеше за кура, а аз нея за циците. Курът ми спадна, но циците й останаха големи и твърди.

На следващия ден беше много горещо, а ние продължихме да пием. Позвъних за храна. Пуснах вентилатора. Миого-много не си говорехме. Германките обичаха да пият. После и двете излязоха и седнаха на стария диван на верандата — Хилда беше по бикини и сутиен, а Гертруде — с тесен розов комбинезон, под който не носеше нито сутиен, нито бикини. По някое време мина Макс, пощаджията. Гертруде прие писмата ми от мое име. Горкият Макс едва не припадна. Видях в очите му завист и недоверие. Е, той пък имаше сигурна работа.

Към два следобед Хилда обяви, че излиза на разходка. Двамата с Гертруде влязохме вътре. Най-сетне се получи. Легнахме и започнахме с предварителната игра. След малко се хванахме по-сериозно за работа. Качих се върху нея и проникнах. Но курът ми веднага се извъртя вляво, все едно вътре имаше завой. Спомнях си само една подобна жена през живота си — и с нея беше добре. После си помислих, че Гертруде нещо ме мами и всъщност не съм вътре. Така че го извадих и пак й го вкарах. Курът ми влезе и пак веднага зави наляво. Егати тъпото. Или нейната путка нещо беше прецакана, или не можех да проникна както трябва. Реших да си мисля, че нейната путка е прецакана. Продължих да ръгам, докато най-сетне преодолях левия завой.

Тогава пък сякаш ударих на кокал. Беше адски шокиращо. Отказах се и се изтърколих встрани.

— Извинявай — казах. — Просто днес нещо не ми се получава.

Гертруде не отговори.

След малко станахме и се облякохме. После отидохме в дневната, седнахме и зачакахме Хилда да се прибере. Пиехме и чакахме. Хилда се забави доста дълго. Много, много дълго. Най-сетне се прибра.

— Здрасти — рекох аз.

— Какви са всички тези чернокожи в твоя квартал? — попита ме тя.

— Не знам — отвърнах.

— Казаха ми, че мога да изкарвам по две хиляди долара на седмица.

— Като каква?

— Не казаха.

Момичетата от Германия останаха още два-три дни. Продължих да се мъча с левия завой в Гертруде, дори когато бях трезвен. Хилда ми каза, че носи тампон, така че и с нея не ставаше.

Най-сетне те си събраха нещата и аз ги натоварих в колата. Имаха големи раници от брезент, които носеха на раменете си. Като немски хипита. Те ми казваха накъде да карам. Завий тук, завий там. Изкачвахме се все по-нависоко по хълмовете на Холивуд. Богатски квартал. Бях забравил, че някои хора живеят добре, докато други закусват със собствените си лайна. Когато човек живее в беден лайнян квартал като моя, започва да си мисли, че всички квартали са такива.

— Ето тук — каза накрая Гертруде.

Спрях фолксвагена в дъното на дълга алея с много завои. Някъде горе имаше къща — голяма, голяма къща с всички онези неща, каквито има в тези къщи, и всички други неща около нея.

— Най-добре да ни оставиш — рече Гертруде.

— Добре — отвърнах.

Те слязоха. Обърнах фолксвагена. Те спряха на входа и ми махнаха, с раниците на гърбовете си. Аз също им махнах. После потеглих, изключих от скорост и се спуснах по инерция надолу по хълма.