Жени

16

Японецът, който беше бивш борец и сега се занимаваше с недвижими имоти, продаде къщата на Лидия. Наложи се тя да се изнесе. Заедно с Тонто, Лиза и кучето Бъгбът. В Лос Анджелис повечето наемодатели поставят табела, на която пише: „Само за възрастни“. Много е трудно да си намериш квартира, когато имаш две деца и куче. Единственият коз на Лидия беше това, че изглежда добре. Трябваше да й намерим хазяин.

Заедно обиколихме града с колата. Нищо не се получи. Започнах да се крия далеч от колата, докато тя говори с хората. Пак нищо не се получи. Накрая Лидия се надвеси от прозореца в движение и се разкрещя:

— Няма ли поне един човек в този град, който да даде квартира на жена с две деца и куче?

После на мястото, където живеех аз, изведнъж се освободи квартира. Забелязах, че хората се изнасят, и веднага отидох да говоря с госпожа О’Кийф.

— Вижте — казах. — Приятелката ми има нужда от жилище. Има две деца и куче, но всичките са много възпитани. Ще могат ли да се нанесат тук?

— Виждала съм тази жена — отвърна госпожа О’Кийф. — Не си ли забелязал какви очи има? Тя е луда.

— Знам, че е луда. Но аз я обичам. Тя всъщност има и много добри качества.

— Освен това е прекалено млада за теб! Какво ще правиш с толкова млада жена?

Засмях се.

Господин О’Кийф дойде при жена си и ме погледна през мрежата на вратата:

— Мъж под чехъл, това е. Просто е мъж под чехъл.

— Е, какво ще кажете? — настоях.

— Добре — отвърна госпожа О’Кийф. — Нека се нанесе.

И така, Лидия нае товарен бус и аз й помогнах да си пренесе багажа. Имаше най-вече дрехи, бюстове и една голяма перална машина.

— Тази госпожа О’Кийф не ми харесва — сподели тя. — Мъжът й изглежда окей, но тя не ми харесва.

— Тя е добра католичка. А ти имаш нужда от квартира.

— Не искам да пиеш с тези хора. Не ти мислят доброто.

— Плащам само осемдесет и пет долара наем. Гледат ме като роден син. От време на време трябва да пия по някоя бира с тях.

— Син?! По дяволите, ти си почти толкова стар, колкото тях.

Минаха около три седмици. Беше една късна събота сутрин. Предишната вечер не бях спал при Лидия. Изкъпах се, изпих една бира и се облякох. Не обичах уикендите. Тогава всички излизаха по улиците. Играеха тенис на маса, косяха моравите си, миеха си колите, ходеха до супермаркета, на плажа или в парка. Навсякъде имаше тълпи. Любимият ми ден от седмицата беше понеделник. Тогава хората си бяха на работа и не ги виждах. Реших да отида на хиподрума, въпреки тълпите. Така по-лесно щях да убия съботата. Изядох едно твърдо сварено яйце, изпих още една бира, излязох на верандата и заключих вратата. Лидия беше отвън и си играеше с кучето Бъгбът.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — отвърнах. — Отивам на хиподрума.

Лидия ме доближи:

— Нали знаеш какво ти става на хиподрума?

Имаше предвид, че след като съм ходил на хиподрума, бях прекалено уморен и не ми се правеше секс.

— Снощи пак се напи — продължи тя. — Държа се ужасно. Изплаши Лиза. Наложи се да те изгоня от къщи.

— Отивам на хиподрума — повторих.

— Добре, давай, отивай на хиподрума. Но когато се върнеш, няма да ме намериш.

Качих се в колата, която беше паркирана отпред. Отворих прозорците и запалих двигателя. Лидия стоеше на алеята. Махнах й за довиждане и излязох на улицата. Беше хубав летен ден. Подкарах към „Холивуд Парк“. Бях измислил нова система за залагане. Всяка нова система приближаваше деня, в който щях да стана богат. Беше само въпрос на време.

Загубих четирийсет долара и се прибрах. Паркирах отпред и слязох. Докато заобикалях верандата, господин О’Кийф дойде при мен.

— Махна се! — съобщи ми той.

— Какво?

— Твоята приятелка се изнесе.

Не отговорих.

— Повика товарен бус и качи всичките си вещи на него. Беше бясна. Нали се сещаш колко голяма пералня има?

— Да.

— Това нещо адски тежи. Дори аз не можах да го вдигна. Но тя не даде на момчето да й помогне. Просто вдигна пералнята и я натовари на буса. После качи и децата, и кучето, и замина. Беше си платила наема за една седмица напред.

— Ами добре, господин О’Кийф. Благодаря.

— Ще дойдеш ли да пийнем нещо довечера?

— Не знам.

— Гледай да дойдеш.

Отключих и влязох в апартамента. Бях й дал назаем един вентилатор. Вентилаторът беше оставен на стол пред гардероба. На него имаше бележка и чифт сини бикини. Бележката беше надраскана с яростен почерк:

Отидох до хладилника да си взема една бира. Изпих бирата и пак отидох при вентилатора. Взех бикините и се почудих дали наистина ще свършат работа. После ги хвърлих на пода и казах:

— Да бе.

Взех телефона и набрах номера на Ди Ди Бронсън.

— Ало? — отговори тя.

— Ди Ди? — започнах аз. — Обажда се Ханк…