Жени

92

До края на седмицата не правих нищо особено. Започнаха конните надбягвания. Ходих два-три пъти до хиподрума и излязох на нула. Написах един мръсен разказ за едно порносписание, както и десет-дванайсет стихотворения, мастурбирах и всяка вечер се обаждах на Сара или Дебра. Една вечер позвъних на Каси и вдигна някакъв мъж. Довиждане, Каси.

Мислех си за скъсванията и за това колко са трудни, но пък обикновено човек се запознава с друга жена само след като скъса с предишната. За да опозная жените както трябва, исках да ги опитам, да вляза в тях. Можех да си измислям мъже за герои, защото и аз бях мъж, но се оказа невъзможно да пиша за жените, ако не ги познавам. Така че ги изследвах колкото можех, и откривах човешките същества вътре в тях. Тогава забравях за писането. Самото писане отстъпваше място на съответния епизод от живота ми, докато епизодът не свършеше. Писането беше онова, което оставаше след него. Човек няма нужда от жена, за да се почувства истински, но не беше лошо да е познал достатъчно жени. Защото сетне, когато връзката приключи, човек усеща какво означава да си наистина самотен и тъжен, и така се подготвя за онова последно чувство, което го очаква при собствения му край.

Много неща ме трогваха: обувките на жените под леглото; някоя фиба, забравена на шкафчето; начинът, по който казваха „Отивам да пишкам“; ластичетата за коса; разходката с тях по булеварда в един и половина следобед — когато бяхме просто двама души, които вървят заедно; дългите вечери, в които пиехме, пушехме и си говорехме; караниците; мисълта за самоубийство; да се храним заедно и да се чувстваме добре; шегите и смехът, който се появяваше отникъде; чувството за чудеса във въздуха; да седим заедно в паркирана кола; да си говорим за бившите си любовници в три сутринта; тя да ти каже, че хъркаш, и ти да я чуеш как хърка; майките, дъщерите, синовете, котките и кучетата; понякога смъртта, а понякога разводът, но винаги докрай; да четеш вестник сам в някой бар и да ти прилошее, защото тя вече е омъжена за някой зъболекар с коефициент на интелигентност 95 и живее в предградията; хиподрумите, парковете и пикниците; дори затворите; нейните тъпи приятели и твоите тъпи приятели; твоето пиене и нейното танцуване; твоето флиртуване и нейното флиртуване; нейните хапчета, твоите изневери и нейните изневери; това, че спите заедно…

Жените не биваше да се съдят, но все пак се налагаше човек да избира. На теория е правилно да се каже, че няма добро и зло, но на практика човек трябваше да избира: някои бяха по-мили от други, някои се интересуваха повече от теб, а понякога имаше нужда и от такива, които са красиви отвън и студени отвътре — просто заради силните усещания, както човек има нужда от някой тъп екшън. И колкото по-мили бяха, толкова по-добре се чукаха, честно, и след като поживееш с тях, започваха да ти се струват още по-красиви дори само заради това, че ги има. Сара например имаше това качество. Де да го нямаше онзи Дрейър Баба с проклетия му знак „СТОП“.

После дойде рожденият ден на Сара — 11 ноември, Денят на ветераните. Бяхме се срещали още два пъти — веднъж у тях и веднъж у нас. И двата пъти беше забавно и имаше някакво усещане за очакване. Тя беше странна, но интересна и оригинална; изпитвахме щастие… освен в леглото… нещата горяха с буен пламък… но Дрейър Баба не допускаше да се сближим повече. Бог печелеше битката срещу мен.

— Чукането не е толкова важно — повтаряше ми тя.

Отидохме в един екзотичен ресторант на ъгъла на булевард „Холивуд“ и авеню „Фаунтин“, който се казваше „Леля Беси“. Сервитьорите бяха противни — млади чернокожи момчета и млади бели момчета, които бяха толкова интелигентни, че бяха станали сноби от най-висша проба. Обикаляха надменно насам-натам и не обръщаха внимание на клиентите си или направо ги обиждаха. Жените, които работеха там, бяха пълни, отнесени, носеха широки блузи и се държаха така, сякаш са постоянно замаяни от някакъв смътен срам. А клиентите бяха сиви човечета, които търпяха всички обиди и се връщаха за още. За щастие, сервитьорите не се опитаха да ми направят същия номер като на другите клиенти, така че ги оставих живи.

Купих на Сара подарък за рождения ден, в който основният елемент беше пчелен секрет (мозъкът на множество пчели, изсмукан от кошера с игла). Подаръкът беше в плетена кошница, в която имаше от въпросния пчелен секрет, клечки за хранене, морска сол, два патладжана (екологично чисти), две ябълки (също екологично чисти) и слънчогледови семки. Най-голямата атракция беше пчелният секрет, който беше доста скъп. Сара постоянно ми беше говорила за него. Но беше казала, че не може да си го позволи.

Отидох у Сара. Освен подаръка бях купил няколко бутилки вино. Всъщност даже бях изпил едната, докато се бръснех. Не обичах да се бръсна, но се обръснах за рождения ден на Сара, Денят на ветераните. Тя беше добра жена. Имаше пленителен ум и по някакъв странен начин аз оценявах нейния обет да не прави секс. Според нея просто трябваше да се пази за подходящия мъж. Не че аз бях най-подходящият мъж, разбира се, но тя очевидно имаше класа и щеше да стои добре до мен (с моята класа), когато най-сетне станех известен и започнех да кисна в парижките кафенета. Сара беше очарователна, спокойна и умна, а най-хубавото беше онзи червен нюанс в златистата й коса. Все едно бях търсил точно този нюанс от десетилетия… а може би и повече.

По пътя спрях в един бар на Тихоокеанската магистрала и обърнах две водки с тоник. Притеснявах се за Сара. Тя беше казала, че сексът означава брак. И според мен наистина вярваше в това. От друга страна, не можех да повярвам, че не прави други неща, и че аз съм първият мъж, на когото търка кура в путката си. Предполагах, че и тя е също толкова объркана, колкото всички останали хора на света. Не разбирах защо се съгласявам да играя по нейните правила. Дори не исках да я завоювам. Не бях съгласен с нейните схващания, но въпреки това ми харесваше. Може би ставах мързелив. Може би ми беше писнало от секс. Може би най-сетне бях започнал да остарявам. Честит рожден ден, Сара.

Пристигнах у тях и извадих кошницата със здравословни чудеса. Тя беше в кухнята. Седнах в хола с виното и с кошницата.

— Тук съм, Сара!

Тя излезе от кухнята. Рон го нямаше, но тя беше пуснала уредбата му с всичка сила. Винаги съм мразил уредбите. Когато живееш в беден квартал, постоянно чуваш шумовете на другите хора, включително и от чукането им, но най-гадното е да си принуден да слушаш музиката им — абсолютна повърня, която продължава с пълна сила, по цели часове. Освен това хората почти винаги оставят прозорците отворени, защото изобщо не се съмняват, че и на теб ти харесва това, което им харесва на тях.

Сара си беше пуснала Джуди Гарланд. Джуди Гарланд горе-долу ми харесваше, особено когато пееше в „Метрополитен“ в Ню Йорк. Но сега изведнъж ми се стори прекалено шумна, все едно крещеше сантименталните си глупости право в ухото ми.

— Божичко, Сара, намали малко!

Сара намали музиката, но не много. После отвори едната бутилка вино и двамата седнахме. Беше ми нервно, не знам защо.

Сара бръкна в кошницата и намери пчелния секрет. Много се развълнува. Махна капачето и го опита.

— Толкова е силно! — възкликна тя. — Това е самата есенция на пчелите… Искаш ли да опиташ?

— Не, благодаря.

— Приготвям вечеря.

— Добре. Но аз мислех да те заведа някъде.

— Вече започнах да готвя.

— Добре тогава.

— Но ми трябва масло. Ще изляза да купя. Освен това трябва да купя краставици и домати за ресторанта утре.

— Аз ще изляза да ги купя. Все пак имаш рожден ден.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ пчелния секрет?

— Не, благодаря ти, няма нужда.

— Не можеш да си представиш колко пчели са отишли, за да се напълни това бурканче.

— Честит рожден ден. Отивам да купя маслото и другите неща.

Изпих още малко вино, качих се на фолксвагена и отидох до едно магазинче. Намерих масло, но доматите и краставиците изглеждаха стари и спаружени. Платих за маслото и продължих с колата, като търсех някой по-голям пазар. Накрая намерих, купих домати и краставици и потеглих обратно. Докато се изкачвах по алеята, пак я чух. Беше пуснала уредбата с всичка сила. Тръгнах към къщата, но започна да ми се гади; нервите ми се опънаха докрай, после се скъсаха. Влязох в къщата, като държах само маслото, защото бях оставил доматите и краставиците в колата. Не знам какво беше пуснала; музиката беше толкова гръмка, че не различавах отделните звуци.

Сара излезе от кухнята.

— ПРОКЛЕТА ДА СИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещях аз.

— Какво има? — попита Сара.

— НИЩО НЕ ЧУВАМ!

— Какво?

— ПАК СИ ПУСНАЛА ШИБАНАТА УРЕДБА С ВСИЧКА СИЛА! НЕ РАЗБИРАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?

— Какво?

— АЗ ИЗЧЕЗВАМ ОТТУК!

— Не!

Обърнах се и затръшнах вратата зад гърба си. Отидох до фолксвагена и видях торбата с доматите и краставиците, която бях забравил. Взех ги и тръгнах обратно по алеята. Сара ме пресрещна.

Бутнах торбата в ръцете й:

— Дръж.

После се обърнах и си тръгнах.

— Гадно гадно гадно копеле! — изкрещя тя.

Сара хвърли торбата по мен и ме улучи по гърба. После се обърна и изтича в къщата си. Погледнах доматите и краставиците, пръснати по двора под лунната светлина. За миг си помислих да ги събера. После се отказах и си тръгнах.