Жени

8

Прибрах се, правих любов с Лидия няколко пъти, после се скарахме и късно една сутрин излетях от Лос Анджелис за Арканзас, където имах литературно четене. Извадих късмет, че до мен не седеше никой. Когато капитанът се представи по уредбата, на мен ми се счу, че се казва капитан Къркан. После стюардесата мина покрай мен и аз си поръчах питие.

Бях сигурен, че познавам едната от стюардесите. Тя живееше в Лонг Бийч, беше чела някои от книгите ми и ми беше изпратила писмо, в което имаше нейна снимка и телефонен номер. Познах я от снимката. Така и не бяхме успели да се видим, но няколко пъти й се бях обаждал, а в една пиянска вечер направо си бяхме крещели по телефона.

Тя стоеше отпред и се правеше, че не ме вижда, а аз й зяпах задника, прасците и гърдите.

Сервираха обяд и вино, но виното само ми прогори гърлото, така че си поръчах два коктейла „Блъди Мери“.

Когато пристигнахме в Арканзас, се прехвърлих в малък двумоторен самолет. Витлата се завъртяха и целите крила започнаха да се тресат. Сякаш всеки момент щяха да паднат. Излетяхме и стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Към този момент вече всички искаха нещо за пиене. Тя се заклатушка по пътеката, за да сервира. После извика:

— ПИЙТЕ! ЩЕ КАЦАМЕ!

Пихме и кацнахме. След петнайсет минути пак излетяхме. Стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Пак всички искаха нещо за пиене. След малко тя пак извика:

— ПИЙТЕ! ЩЕ КАЦАМЕ!

На летището ме посрещнаха професор Питър Джеймс и жена му Селма. Тя приличаше на кинозвезда, но беше много по-стилна.

— Изглеждаш страхотно — каза ми Джеймс.

— Не, жена ти изглежда страхотно.

— Имаш два часа преди четенето.

Пийт ни откара до къщата им. Беше на две нива — стаята за гости беше на по-ниското. Показаха ми спалнята на долния етаж.

— Гладен ли си? — попита ме Пийт.

— Не, повръща ми се.

Качихме се горе.

Зад кулисите, точно преди началото на четенето, Пийт напълни кана с водка и портокалов сок.

— Една възрастна жена организира тези четения. Ще се надриска, ако разбере, че пиеш. Тя е добра старица, но все още си мисли, че поезията е за залези и птици в полет.

Излязох и четох. Късметът ми все още работеше. Публиката беше като всяка друга публика: не знаеха как да приемат някои от най-добрите стихотворения, а на други се смееха на неподходящи места. Продължих да чета и да си наливам от каната.

— Какво е това, което пиеш?

— Това? — отвърнах. — Портокалов сок, смесен с живот.

— Имаш ли си приятелка?

— Не, девствен съм.

— Защо поиска да станеш писател?

— Следващият въпрос, моля.

Почетох още малко. Разказах им, че съм долетял със самолет, пилотиран от капитан Къркан. Разказах им, че когато съм в добра умствена форма, веднага измивам чинията, от която съм ял. Прочетох още няколко стихотворения. Продължих да им чета, докато каната свърши. Тогава им казах, че това е краят на четенето. Дадох няколко автографа и потеглихме към къщата на Пийт, където щеше да има купон.

Показах им индианския си танц, кючека и специалния си танц „Пърдене по вятъра“. Когато танцуваш, се пие по-трудно. Когато пиеш, се танцува по-трудно. Пийт си знаеше работата. Беше наредил дивани и столове, за да раздели танцуващите от пиещите. Всеки можеше да се занимава с това, което му харесва, без да пречи на останалите.

Пийт дойде при мен. Огледа жените в стаята.

— Коя си избираш? — попита.

— Толкова ли е лесно?

— Прочутото южняшко гостоприемство — обясни той.

Всъщност имаше една жена, която бях забелязал — по-възрастна от останалите, със стърчащи зъби. Но идеално стърчащи — избутваха устните й отвътре, като на страстно разтворено цвете. Исках да притисна устата си в тази уста. Беше с къса пола и под чорапогащника й се виждаха хубави крака, които тя не спираше да кръстосва в различни посоки, докато се смееше, пиеше и постоянно дърпаше немирната си пола надолу. Седнах до нея.

— Казвам се… — започнах.

— Знам. Бях на четенето.

— Благодаря. Бих искал да те лижа. Станал съм доста добър. Ще те побъркам.

— Кажи ми какво мислиш за Алън Гинзбърг.

— Недей да сменяш темата. Искам устата ти, краката ти, задника.

— Добре — каза тя.

— Аз съм в спалнята на долния етаж. Не се бави.

Станах, оставих я и изпих още едно. Един младеж, който беше висок поне два метра, дойде при мен.

— Слушай, Чинаски, хич не вярвам на тези глупости как си живял на улицата и си познавал всички пласьори, сводници, курви, наркомани, комарджии, побойници и алкохолици…

— Повечето е вярно.

— Глупости — отсече той и си тръгна.

Още един литературен критик.

После пък дойде една блондинка, някъде на деветнайсет, с очила без рамки, която не спираше да се усмихва.

— Искам да те чукам — каза тя. — Заради лицето ти.

— Какво ми има на лицето?

— Великолепно е. Искам да унищожа лицето ти с путката си.

— Може пък да стане обратното.

— Не се надявай.

— Права си. Путките не могат да бъдат унищожени.

Върнах се на дивана и започнах да си играя с краката на онази с късата пола и устните, сочни като цвете, която се казваше Лилиан.

Купонът свърши и аз слязох долу с Лили. Съблякохме се и седнахме на леглото, за да пием водка и водка със сок. Имаше радио, по което свиреше музика. Лили ми каза, че с години е работила, за да издържа съпруга си, докато следвал в университета, и когато най-сетне станал преподавател, той се развел с нея.

— Мърляч — казах аз.

— Бил ли си женен?

— Да.

— И какво стана?

— „Психически тормоз“, ако се вярва на документите за развода.

— А може ли да им се вярва?

— Естествено — и в двете посоки.

Целунах Лили. Беше толкова хубаво, колкото си го представях. Устата-цвете се отвори. Притиснахме се, засмуках зъбите й. Откъснахме се един от друг.

— Смятам, че ти си един от двамата или трима най-добри писатели на нашето време — каза ми тя с широко отворени, красиви очи.

Бързо изгасих лампата до леглото. Поцелувах я още малко, поиграх си с гърдите и тялото й, после слязох там долу. Бях пиян, но мисля, че се справих добре. След това обаче не можах да свърша. Падна голямо чукане. Имах ерекция, но не можех да свърша. Накрая се изтърколих встрани и заспах.

На сутринта видях, че Лили спи по гръб и хърка. Отидох до банята, изпиках се, измих си зъбите и лицето. После пропълзях обратно в леглото. Обърнах я към мен и започнах да си играя с нея. Винаги много ми се чука, когато съм махмурлия — не да лижа, а да чукам. Чукането е най-доброто средство против махмурлук. Пак я доведох до необходимото състояние. Дъхът й беше толкова лош, че този път не исках устата-цвете. Вместо това се качих върху нея. Тя простена. За мен този път беше много добре. Мисля, че успях да направя само двайсетина тласъка, преди да свърша.

След малко чух как стана и отиде в банята. Лилиан. Докато се върне, вече се бях обърнал с гръб към нея и почти бях заспал.

След петнайсет минути тя стана от леглото и започна да се облича.

— Какво има? — попитах.

— Трябва да тръгвам. Ще водя децата на училище.

Лилиан затвори вратата и изтича нагоре по стълбите.

Станах, отидох до банята и известно време се наблюдавах в огледалото.

В десет се качих за закуска. Намерих Пийт и Селма. Селма изглеждаше страхотно. Как можеше човек да се сдобие с такава Селма? Кучетата никога не се уреждат със Селми. В този свят кучетата се уреждат само с други кучета. Селма ни сервира закуска. Беше красива и принадлежеше само на един мъж, който беше преподавател в университета. Това някак си ми се струваше неправилно. Проклети образовани лъвчета. Образованието беше новият бог, а образованите мъже — новите собственици на плантации.

— Страхотна закуска, по дяволите — казах им аз. — Много ви благодаря.

— Как беше Лили? — попита ме Пийт.

— Лили беше много добре.

— Довечера пак трябва да четеш, да знаещ. Този път ще бъде в по-малък, по-консервативен колеж.

— Добре. Ще внимавам.

— Какво ще четеш?

— По-стари неща, предполагам.

Изпихме си кафето, отидохме в дневната и седнахме. Телефонът звънна, Пийт вдигна, поговори малко и се обърна към мен.

— Един тип от местния вестник иска да те интервюира. Какво да му кажа?

— Става.

Пийт предаде отговора ми, дойде и ми подаде последната ми книга и една писалка.

— Помислих си, че сигурно ще искаш да напишеш нещо на Лили.

Отворих книгата на заглавната страница.