Жени

4

По това време бях редактор в едно малко списание, The Laxative Approach. Имах двама помощник-редактори и според нас тримата издавахме най-добрите поети на нашето време. Както и някои от другите. Единият от редакторите беше двуметров чернокож полуидиот, изключен от гимназията, който се казваше Кенет Мълок и се издържаше от парите на майка си и сестра си. Другият редактор се казваше Сами Левинсън, беше двайсет и седем годишен евреин и живееше с родителите си.

Колите бяха отпечатани. Сега трябваше да ги съберем и да ги закрепим с телбод за кориците.

— Трябва да организираме телбод-купон — предложи Сами. — Да купим пиене, да кажем две-три глупости и да накараме гостите да свършат работата.

— Мразя купоните — казах аз.

— Аз ще го организирам — каза Сами.

— Добре — съгласих се аз и поканих Лидия.

Вечерта на купона Сами се появи с готови списания. Беше малко нервен тип, имаше тик и явно не беше имал търпение да види собствените си стихотворения в печатно издание. Така че собственоръчно беше сглобил всички броеве на The Laxative Approach. Кенет Мълок пък изобщо не се появи — сигурно най-сетне го бяха прибрали или в затвора, или в лудницата.

Гостите пристигнаха. Повечето не ги познавах. Отидох до хазяйката. Тя отвори.

— Организирам купон, госпожо О’Кийф. Искам да ви поканя двамата с мъжа ви. Има много бира, гевречета и чипс.

— Не, за Бога!

— Защо, какъв е проблемът?

— Нали видях гостите! Всичките са с бради, с дълги коси и приличат на скитници! С гривни и мъниста… приличат на комунисти! Как изобщо можеш да търпиш такива хора?

— Не ги търпя, госпожо О’Кийф. Само пием бира и си говорим. Това не означава, че сме приятели.

— Внимавай. Такива хора ще ти откраднат и водопроводните тръби, ако не ги наглеждаш.

После тя затвори вратата.

Лидия закъсня. После влезе като кинозвезда. Първо забелязах голямата й каубойска шапка, на която беше закичила лилаво перо. Не дойде при мен, а седна направо при младия продавач от една книжарница и се впусна в задълбочен разговор с него. Аз започнах да пия по-сериозно и изгубих част от чара си. Момчето от книжарницата всъщност беше окей и се опитваше да пише. Казваше се Ранди Евънс, но беше задълбал в Кафка и по тази причина не можеше да се изразява ясно в писмен вид. Бяхме публикували работите му в The Laxative Approach, за да не го обидим и за да можем да се разпространяваме в книжарницата му.

Аз си пиех бирата и се мотаех напред-назад. Накрая излязох отзад на верандата, седнах на прага и загледах как един голям черен котарак се опитваше да влезе в кофата за боклук. Отидох към него, но когато го доближих, той скочи от кофата. Застана на два-три метра от мен, като ме наблюдаваше. Аз махнах капака от кофата. Вонята беше ужасна. Веднага повърнах вътре. Изпуснах капака на асфалта. Котаракът скочи на ръба на кофата и се задържа. Поколеба се, облян в лунна светлина. После се метна вътре.

Когато се върнах, Лидия все още си говореше с Ранди и аз забелязах, че краката им се докосват под масата. Отворих си още една бира.

Сами разсмиваше хората. Аз бях малко по-добър от него, когато трябваше да се разсмиват хора, но тази вечер хич ме нямаше. На купона имаше петнайсет-шестнайсет мъже и две жени — Лидия и Ейприл. Ейприл беше бивша наркоманка и беше дебела. Лежеше на пода. След един час стана и си тръгна с Карл, който се беше сбръчкал от амфетамини. Така останахме петнайсет-шестнайсет мъже и Лидия. Намерих в кухнята бутилка скоч, изнесох го на верандата и седнах да си го пия по малко.

С напредването на вечерта мъжете започнаха да си тръгват един по един. Накрая си тръгна дори Ранди Евънс. Озовахме се само тримата: Сами, Лидия и аз. Лидия си приказваше със Сами. Сами говореше смешни неща. Дори аз успях да се засмея. Накрая той каза, че трябва да си ходи.

— Недей да си ходиш, Сами — помоли го Лидия.

— Пусни момчето да си ходи — намесих се аз.

— Да, трябва да си ходя — потвърди той.

Когато Сами си тръгна, Лидия се обърна към мен:

— Не трябваше да го гониш така. Сами е много забавен. Май го обиди.

— Исках да останем само двамата, Лидия.

— Твоите приятели са ми симпатични. Аз нямам възможност да се запознавам с такива хора. Аз обичам хората!

— А аз — не.

— Знам. Но аз ги обичам. Хората идват да те видят. Може би, ако не идваха при теб, щяха да ти бъдат по-симпатични.

— Всъщност не. Колкото по-малко ги виждам, толкова са ми по-симпатични.

— Сами се обиди.

— Какво толкова, нали се е прибрал вкъщи при майка си.

— Ти си ревнив и несигурен в себе си. И си мислиш, че искам да си легна с всеки мъж, с когото говоря.

— Не, не мисля така. Искаш ли едно питие?

Станах да й налея. Лидия запали дълга цигара и започна бавно да си го пие.

— Обаче много ти отива тази шапка — казах аз. — И лилавото перо си го бива.

— Шапката е на баща ми.

— Не си ли я носи?

— Той умря.

Дръпнах Лидия на дивана и дълго я целунах. Тя ми разказа за баща си. Беше умрял и беше оставил по малко пари на всяка от четирите сестри. Така станали независими, а Лидия успяла да се разведе с мъжа си. След това тя ми разказа, че е преживяла някакъв нервен срив и за кратко била в лудница. Аз пак я целунах. После казах:

— Хайде да се преместим на леглото. Уморен съм.

За моя изненада тя дойде в спалнята. Изтегнах се на леглото и усетих как тя седна до мен. Затворих очи и се заслушах как си сваля ботушите. Чух как първо единият ботуш падна на пода, а после и другият. Започнах да се събличам. Пресегнах се да угася лампата. После продължих да се събличам. Поцелувахме се още малко.

— От колко време не си бил с жена? — попита тя.

— От четири години.

— Четири години?

— Да.

— Мисля, че заслужаваш да бъдеш обичан — каза тя. — Знаеш ли, че те сънувах? Сънувах как отварям гърдите ти като вратичките на шкаф, и вътре имаше всякакви меки неща — плюшени мечета, мънички меки животинчета, всякакви неща за гушкане. А после сънувах и още един сън, за друг човек. Той дойде при мен и ми даде някакви листи. Беше писател. Взех листите и прочетох какво пише на тях. И тези листи бяха болни от рак. Думите, които беше написал, бяха болни от рак. Аз винаги следвам това, което ми казват сънищата. И те ми казаха, че заслужаваш да бъдеш обичан.

Пак се целунахме.

— Слушай — обади се тя. — След като пъхнеш онова нещо в мен, извади го малко преди да свършиш. Става ли?

— Ясно.

Покачих се върху нея. Беше хубаво. Беше нещо истинско, което се случваше на мен, при това с момиче, което беше с двайсет години по-младо от мен и, както и да го погледнеш, си беше красиво. Успях да направя десетина тласъка — и свърших в нея.

Тя скочи.

— Копеле мръсно! Свърши в мен!

— Лидия, толкова отдавна не съм го правил… и беше толкова хубаво… не можах да спра. Стана случайно! Заклевам се, че не можах да спра!

Тя изтича в банята и започна да пълни ваната. Застана пред огледалото и започна да реше дългата си кафява коса. Беше много красива.

— Копеле мръсно! Боже мой, какъв тъп номер! Като в гимназията! И стана в най-неподходящия момент! Абортът не ми мърда!

Отидох до банята и казах:

— Лидия, аз те обичам.

— Махай се, по дяволите!

Тя ме изблъска навън, затвори вратата и аз останах в коридора да слушам как ваната се пълни с вода.