Жени

7

Докато се спускахме над Канзас Сити, пилотът каза, че температурата навън е минус шест градуса, а аз бях с тънкото си спортно сако от Калифорния, риза, летни панталони, памучни чорапи и дупки на обувките. Когато кацнахме и самолетът се потътри към терминала, всички наизвадиха палта, ръкавици, шапки и шалове. Пропуснах всички да слязат, преди да отида до стълбичката. После видях Френчи, който ме чакаше, подпрян на една сграда. Френчи преподаваше актьорско майсторство и колекционираше книги, най-вече от моите.

— Добре дошъл в Канзас Сити, Чинаски! — каза той и ми подаде бутилка текила.

Отпих здрава глътка и го последвах към паркинга. Нямах багаж — само една папка, пълна със стихотворения. В колата беше топло и приятно и ние започнахме да си подаваме бутилката.

Шосетата бяха заледени.

— Не всеки може да шофира по този шибан лед — обясни ми Френчи. — Човек трябва да разбира от шофиране.

Отворих папката и започнах да чета на Френчи едно любовно стихотворение, което Лидия ми беше дала на летището:

— МАМКА МУ! — изкрещя изведнъж Френчи.

Колата започна да се върти. Френчи започна да извива волана насам-натам.

— Френчи? — казах аз, надигнах бутилката с текила и отпих. — Няма да оживеем.

Колата излезе от пътя и накрая спря в дълбоката канавка между двете платна. Подадох му бутилката.

Слязохме от колата и се изкатерихме на шосето. Започнахме да стопираме минаващите коли, като си подавахме каквото беше останало в бутилката. Най-сетне една кола спря. На волана седеше млад мъж, също пиян.

— Къде отивате, момчета?

— На литературно четене — отвърна Френчи.

— На литературно четене?

— Аха, в университета.

— Добре, качвайте се.

Човекът се оказа търговец на алкохол. На задната седалка на колата му бяха натрупани каси с бира.

— Вземете си бира — каза той. — Дайте една и на мен.

Човекът ни закара успешно. Влязохме с колата в университетския комплекс и паркирахме на ливадата пред аудиторията. Закъсняхме само с петнайсет минути. Аз слязох от колата, повърнах и после всички влязохме заедно. Бяхме спрели да си купим бутилка водка, за кураж преди четенето.

Почетох около двайсет минути, после оставих стихотворенията.

— Егати лайнарските тъпотии — казах. — По-добре да си говорим.

В крайна сметка се стигна дотам, че аз крещях разни неща на публиката, а те ми крещяха в отговор. Бяха добра публика. Правеха го безплатно. Трийсетина минути по-късно дойдоха двама преподаватели, за да ме изведат.

— Намерихме ти стая, Чинаски — каза единият. — В женското общежитие.

— В женското общежитие?

— Точно така, хубава стая.

Оказа се вярно. Стаята беше на третия етаж. Единият от преподавателите ми беше донесъл бутилка уиски. Другият ми даде чек с хонорара за четенето плюс самолетния билет и ние седнахме да си говорим и да си подаваме уискито. Накрая припаднах. Когато се свестих, всички си бяха тръгнали, а в бутилката имаше още уиски. Седях, пиех и си мислех: „Ей, ти си Чинаски. Чинаски — легендата. Вече си прочут. А сега си в женското общежитие. В сградата има стотици, стотици жени.“

Бях само по боксерки и чорапи. Излязох в коридора и отидох до най-близката врата. Почуках.

— Ей, тук е Хенри Чинаски, безсмъртният писател! Отворете! Искам да ви покажа нещо!

Чух как момичетата се кискат вътре.

— Добре — казах аз. — Колко сте вътре? Две? Три? Няма значение. Мога да оправя три! Няма проблеми! Чувате ли? Отваряйте! Искам да ви покажа едно ОГРОМНО лилаво нещо! Чуйте, сега ще почукам на вратата с него!

Свих ръка в юмрук и започнах да удрям по вратата. Те продължиха да се кискат.

— Значи няма да пуснете Чинаски, а? Добре, МАЙНАТА ВИ!

Отидох до следващата врата.

— Ей, момичета! Тук е най-добрият поет за последните хиляда и осемстотин години! Отворете! Искам да ви покажа нещо! Яка мръвка за сладките ви вагинални устни!

После отидох до следващата врата.

След като пробвах всички врати на етажа, слязох по стълбите и се захванах с вратите на втория етаж, а накрая слязох и на първия. Бях си взел уискито, но накрая се уморих. Струваше ми се, че обикалям с часове. Докато вървях, си пиех. Но нямах късмет.

Бях забравил къде ми е стаята, на кой етаж. А в крайна сметка исках само да се прибера там. Пак пробвах всички врати, но този път тихо, с болезненото чувство, че съм само по боксерки и чорапи. Пак нямах късмет.

Великите мъже са най-самотни.

На третия етаж завъртях една дръжка на брава и вратата се отвори. Видях папката си със стихотворения… празните чаши и пълните пепелници… панталоните ми, ризата, обувките, сакото. Бяха величествена гледка. Затворих вратата, седнах на леглото и довърших бутилката уиски, която през цялото време бях носил със себе си.

Събудих се. Беше ден. Намирах се на непознато чисто място с две легла, завеси, телевизор, и баня. Приличаше на стая в мотел. Станах и отворих вратата. Навън имаше сняг и лед. Затворих вратата и се огледах. Не намерих обяснение на ситуацията. Нямах представа къде се намирам. Имах ужасен махмурлук и се чувствах потиснат. Взех телефона и набрах номера на Лидия в Лос Анджелис.

— Маце, не знам къде се намирам!

— Нали отиде в Канзас Сити?

— Да. Но сега не знам къде се намирам, разбираш ли? Отворих вратата, погледнах навън и там имаше само едно замръзнало шосе, сняг и лед!

— Къде беше отседнал?

— Последно си спомням, че бях в някаква стая в женското общежитие.

— Ами сигурно си се изложил и са те преместили в мотел. Не се тревожи. Някой ще дойде да те вземе.

— Господи, няма ли да ми съчувстваш поне малко?

— Ами, ти си се изложил. Ти постоянно, винаги се излагаш.

— Как така „постоянно, винаги“?

— Просто си кофти пияч — обясни Лидия. — Вземи си горещ душ.

И затвори.

Легнах на леглото. Беше хубава мотелска стая, но й липсваше индивидуалност. Нямаше да взема горещ душ, по дяволите. Почудих се дали да не пусна телевизора.

Накрая заспах…

На вратата се почука. Отвън стояха две лъскави колежанчета, готови да ме закарат на летището. Седнах на ръба на леглото, за да си обуя обувките.

— Имаме ли време за едно-две питиета в бара на летището, преди да излетя? — попитах.

— Естествено, господин Чинаски — отвърна едното момче. — Както кажете.

— Добре — рекох аз. — Хайде да се измитаме тогава.