Жени

71

Минаха четири или пет дни. После телефонът звънна. Беше Тами.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Слушай, Ханк. Нали се сещаш за онова мостче, по което минаваш с колата, когато идваш в къщата на майка ми?

— Да.

— Значи, точно до мостчето правят една разпродажба. Отидох да видя какво има и намерих една пишеща машина. Струва само двайсет долара, а си работи както трябва. Моля те, Ханк, купи ми я.

— Защо ти е пишеща машина?

— Ами аз никога не съм ти казвала, но всъщност искам да стана писателка.

— Тами…

— Моля ти се, Ханк, за последен път. Завинаги ще съм ти благодарна.

— Не.

— Ханк…

— Добре де, по дяволите.

— Ще те чакам на моста след петнайсет минути. Искам да я вземем бързо, преди някой друг да я купи. Намерих си нов апартамент и Филбърт и брат ми помагат да се преместя…

Тами не беше на моста нито след петнайсет минути, нито след двайсет и пет. Качих се във фолксвагена и отидох до апартамента на майка й. Видях Филбърт, който товареше кашони в колата на Тами. Филбърт не ме видя. Паркирах на половин пресечка оттам.

Тами излезе и видя колата ми. Филбърт вече се качваше в неговата. Той също караше фолксваген, но жълт. Тами му махна и каза:

— Ще се видим после!

Сетне тръгна по улицата към мен. Когато приближи колата ми, се просна право по средата на платното и легна по гръб. Останах в колата. След малко тя стана, дойде и се качи при мен.

Потеглих. Филбърт седеше в колата си. Когато минахме покрай него, аз му махнах. Той не ми махна. Гледаше тъжно. За него всичко едва сега започваше.

— Трябваше да ти кажа — започна Тами. — Сега съм с Филбърт.

Засмях се. Дойде ми съвсем искрено.

— Трябва да побързаме. Може вече да са купили пишещата машина.

— Защо не накара Филбърт да ти купи шибаната пишеща машина?

— Виж, ако не искаш да го направиш за мен, просто спри колата и ме пусни да сляза!

Спрях колата и отворих вратата.

— Ей, копеле мръсно, ти ми обеща, че ще ми купиш пишещата машина! Ако не ми я купиш, ще се разкрещя и ще ти изпотроша прозорците!

— Добре де. Ще ти я купя.

Отидохме на пазара. Пишещата машина все още не беше продадена.

— Тази пишеща машина е прекарала целия си живот в една лудница — обясни жената, която я продаваше.

— Значи ще хареса новата си стопанка — отвърнах.

Дадох на жената двайсет долара и си тръгнахме. Филбърт го нямаше.

— Искаш ли да влезеш за малко? — попита ме Тами.

— Не, трябва да тръгвам.

Тя си взе пишещата машина и я занесе в къщата си, без да й помагам. Беше портативен модел.