Жени

61

Гари Бенсън, нашият човек, беше дошъл да ни посрещне. Той също пишеше стихотворения, а освен това караше такси. Беше много дебел, но поне не приличаше на поет — не изглеждаше като творец от Норт Бийч или Ийст Вилидж, нито като учител по английски, което беше добре, защото точно този ден в Ню Йорк беше много горещо, почти 43 градуса. Взехме си багажа и се качихме в колата му — не в таксито, — където той ни обясни как в Ню Йорк почти няма смисъл да притежаваш кола. Затова имало толкова много таксита. Излязохме от летището, той подкара по улицата и започна да ни разказва за Ню Йорк, а аз забелязах, че шофьорите в Ню Йорк са точно като самия град — никой не отстъпваше нито на сантиметър, на никого не му пукаше. Нямаше нито съчувствие, нито вежливост — колите почти притискаха броните си една в друга, докато напредваха. Разбирах ги: всеки, който отстъпеше и с един сантиметър, щеше да предизвика задръстване, нарушение, убийство. Колите се точеха като лайна в отходен канал. Движението представляваше невероятна гледка, но шофьорите не изглеждаха разгневени — просто се бяха примирили с фактите от живота в големия град.

И все пак Гари обичаше да говори за работа.

— Ако нямаш нищо против, искам да ти направя едно интервю за радиото, което да запишем.

— Добре, Гари, можем да го направим утре след четенето.

— Сега ще ви закарам при координатора на събитието. Той всичко е организирал. Той ще ви покаже къде е хотелът и прочие. Казва се Маршал Бенчли и не споделяйте, че съм ви казал, но го мразя в червата.

Продължихме и накрая видяхме Маршал Бенчли, който стоеше пред една жилищна сграда. Нямаше къде да паркираме. Той скочи в колата в движение и Гари продължи по улицата. Бенчли приличаше на поет — на поет със стабилни доходи, който никога не е работил през живота си и му личи. Беше маниерен и безличен — като камъче, изгладено от прибоя.

— Ще ви закараме в хотела — рече той.

Сетне гордо изрецитира един дълъг списък от известни личности, които били отсядали в същия хотел. Знаех имената на някои от тях, а на други — не.

Гари спря пред хотел „Челси“. Слязохме.

— Ще се видим на четенето — заяви Гари. — И утре, след него.

Маршал ни заведе вътре, на рецепцията. Хотел „Челси“ не беше нищо особено — може би точно в това му беше чарът.

Маршал се обърна към нас и ми подаде ключа:

— Стая хиляда и десет, старата стая на Джанис Джоплин.

— Благодаря.

— В стая хиляда и десет са отсядали мнозина големи творци.

Той ни заведе до миниатюрния асансьор.

— Четенето е в осем. Ще мина да ви взема в седем и половина. Продадохме всички билети още преди две седмици. Сега продаваме правостоящи места, но не трябва да прекаляваме заради противопожарните изисквания.

— Маршал? Къде е най-близкият магазин за алкохол?

— Надолу по стълбите и вдясно.

Сбогувахме се с Маршал и се качихме в асансьора.