Жени

91

На следващата сутрин Дебра отиде на работа, а аз се изкъпах и се опитах да погледам телевизия. Обикалях гол из къщата и установих, че от улицата хората могат да ме видят през прозореца. Така че изпих чаша сок от грейпфрут и се облякох. Накрая не ми остана друго, освен да се прибера вкъщи. Там щеше да има някаква поща, може би писмо от някого. Проверих дали съм заключил всички врати, излязох при моя фолксваген, запалих двигателя и се върнах в Лос Анджелис.

По пътя си спомних за Сара — третото момиче, с което се бях запознал на четенето в The Lancer. Бях прибрал листчето с телефонния й номер в портфейла си. Прибрах се вкъщи, изсрах се и позвъних.

— Здравей — казах. — Обажда се Чинаски, Хенри Чинаски…

— Да, спомням си.

— Какво правиш? Мислех си да дойда да те видя.

— Днес трябва да съм в ресторанта. Защо не дойдеш там?

— Това е ресторант за здравословна храна, нали?

— Да, ще ти направя страхотен здравословен сандвич.

— Така ли?

— Затварям в четири. Искаш ли да дойдеш малко по-рано?

— Добре. Как се ходи дотам?

— Вземи нещо за писане и ще ти обясня.

Записах си как да стигна.

— Ще се видим към три и половина — обещах.

Към два и половина се качих във фолксвагена. Докато карах по магистралата, се оказа, че не съм записал нещо както трябва, и се обърках. Мразя както непознати адреси, така и магистрали. Излязох от магистралата и се озовах в Лейкуд. Спрях на една бензиностанция и позвъних на Сара.

— Drop On Inn — каза тя.

— Мамка му! — изругах аз.

— Какво става? Звучиш ми ядосан.

— Защото съм в Лейкуд! Много тъпо ми го обясни!

— Лейкуд? Чакай.

— Аз се връщам. Трябва да пийна нещо.

— Чакай, чакай. Искам да те видя! Кажи ми на коя улица в Лейкуд се намираш и коя е най-близката пресечка.

Оставих слушалката и отидох да проверя къде се намирам. После го казах на Сара. Тя пак ми обясни как да стигна.

— Много е лесно — рече. — Обещай, че ще дойдеш.

— Добре.

— И ако пак се изгубиш, ще ми звъннеш.

— Извинявай, просто нямам никакво чувство за ориентация, разбираш ли? Винаги съм сънувал кошмари, че се губя. Мисля, че мястото ми е на някоя друга планета.

— Няма страшно. Просто следвай указанията.

Пак се качих в колата и този път беше лесно. Скоро излязох на магистралата покрай брега на Тихия океан и започнах да търся къде да завия от нея. Намерих изхода, който ме отведе в един снобски търговски квартал до океана. Карах бавно и го забелязах от първия път: ресторантът имаше ръчно нарисувана табела, на която пишеше Drop On Inn. На витрината имаше залепени снимки и картички. Беше си истински ресторант за здравословна храна, Боже мили. Хич не ми се влизаше там. Направих едно кръгче и пак минах покрай ресторанта, още по-бавно. Завих надясно и пак надясно. Забелязах някакъв бар — Crab Heaven. Паркирах отвън и влязох.

Беше 3:45 следобед и абсолютно всички места бяха заети. Повечето от клиентите доста бяха напреднали с алкохола. Застанах до бара и си поръчах водка с тоник. Взех си питието и отидох до телефона.

— Е, аз съм. Пристигнах.

— Видях те два пъти да минаваш покрай ресторанта. Не се бой. Къде си?

— B Crab Heaven. Поръчах си питие. Ей сега идвам.

— Добре. Не си поръчвай много.

Изпих първото питие и после още едно. Намерих едно малко празно сепаре и седнах там. Всъщност нямах особено желание да отида. Дори не си спомнях как изглежда Сара.

Изпих второто и отидох до ресторанта. Слязох от колата, отворих вратата и влязох. Сара беше зад бара и ме видя.

— Здравей, Хенри! — каза ми тя. — Ей сега идвам!

В момента приготвяше нещо. В ресторанта имаше четирима-петима клиенти. Някои седяха на един диван. Други седяха на пода. Всички бяха на двайсет и няколко и изглеждаха еднакви, бяха облечени с къси шорти и просто си седяха. Само от време на време някой си кръстосваше краката или се прокашляше. Сара беше доста хубава слаба жена и се движеше бързо. Имаше класа. И червеникаворуса коса. Изглеждаше много добре.

— Сега ще ти приготвя нещо — каза ми тя.

— Добре — отвърнах.

В ресторанта имаше лавица с книги. На нея стояха и три-четири от моите. Намерих една книга от Лорка, седнах и се престорих, че чета. Така не ми се налагаше да гледам момчетата с шортите. Те изглеждаха така, сякаш бяха недосегаеми — момчета от добри семейства, самодоволни, с мек блясък. Никой от тях не беше влизал в затвора, не беше работил с ръцете си, дори не беше глобяван за неправилно паркиране. Всичките до един бяха мекушави лигльовци.

Сара ми донесе здравословен сандвич:

— Опитай.

Изядох сандвича, докато момчетата висяха наоколо. После едно от тях стана и излезе. После още едно. Сара вече разчистваше. Накрая остана само едно момче. Беше някъде на двайсет и две и седеше на пода. Прегърбен дългуч. Носеше очила с тежки черни рамки. Изглеждаше по-самотен и тъп от останалите.

— Ей, Сара — каза той. — Искаш ли тази вечер да излезем и да пийнем по няколко бири?

— Не тази вечер, Майк. Утре вечер става ли?

— Добре, Сара.

Той се изправи и отиде до бара. Остави една монета и си взе здравословна курабийка. После се подпря на бара и я изяде. Когато свърши, се обърна и излезе.

— Хареса ли ти сандвичът? — попита ме Сара.

— Да, не беше лош.

— Можеш ли да внесеш масата и столовете от тротоара?

Внесох масата и столовете.

— Какво ти се прави? — попита тя.

— Ами аз не обичам да вися по барове. Няма чист въздух. Хайде да си купим нещо за пиене и да отидем у вас.

— Добре. Помогни ми да изнеса боклука.

Помогнах й да изнесе боклука. После тя заключи ресторанта.

— Карай след мен — заръча. — Знам един магазин, в който се продава хубаво вино. След това ще караш след мен до вкъщи.

Колата й беше ван фолксваген. Потеглих след него. На задното стъкло на нейния ван имаше лепенка с някакъв мъж. Мъжът ме съветваше „Усмихни се и се радвай!“, а името му беше написано отдолу: Дрейър Баба.

Отворихме си бутилка вино и седнахме на дивана у тях. Къщата ми харесваше. Сара сама беше изработила всичките си мебели, включително и леглото. Навсякъде имаше снимки на Дрейър Баба. Той бил роден в Индия и беше умрял през 1971-ва, като до последно беше твърдял, че е Бог.

Докато двамата със Сара седяхме и пиехме първата бутилка вино, вратата се отвори и в къщата влезе млад човек с криви зъби, дълга коса и много дълга брада.

— Това е Рон, моят съквартирант — представи го Сара.

— Здравей, Рон. Искаш ли вино?

Рон седна да пие с нас. После се появиха дебело момиче и слаб мъж с обръсната глава. Имената им бяха Пърл и Джак. Те също седнаха. После дойде още един млад мъж. Наричаше се Джийн Джон. Джийн Джон също седна. След това пристигна и Пат. Пат имаше черна брада и дълга коса. Седна на пода, в краката ми.

— Аз съм поет — каза ми Пат.

Отпих от виното си.

— Как правиш така, че да те публикуват? — добави той.

— Давам неща на редакторите — отвърнах.

— Да, но аз не съм известен.

— Никой не е известен, когато започва.

— Аз чета три пъти в седмицата. Освен това съм актьор, така че чета много добре. Сметнах, че ако чета достатъчно много, някой ще поиска да публикува нещата ми.

— Не е невъзможно — отвърнах аз.

— Проблемът е, че когато чета, никой не идва.

— Не знам какво да ти кажа.

— Смятам сам да си издам книгата.

— Уитман направи точно така.

— Искаш ли да прочетеш някои от моите стихотворения?

— Не, за Бога.

— Защо не?

— Защото искам само да си пия.

— В твоите книги постоянно пишеш за пиенето. Мислиш ли, че ти помага да пишещ?

— Не. Аз просто съм алкохолик и станах писател, защото така мога да се излежавам до обяд.

Обърнах се към Сара:

— Не знаех, че имаш толкова много приятели.

— Това е необичайно. Почти никога не се събират толкова хора.

— Радвам се, че купихме достатъчно вино.

— Сигурна съм, че скоро ще си тръгнат — отвърна тя.

Останалите си приказваха. Разговорът вървеше без усилие и аз спрях да слушам. Сара ми харесваше. Когато говореше, в думите й имаше остроумие и ирония. Разсъждаваше добре. Първо си тръгнаха Пърл и Джак. После Джийн Джон. След това Пат, поетът. Накрая останахме само Рон, Сара и аз. Рон седеше от едната й страна, а аз — от другата. Рон си наля още една чаша вино. Нямаше как да му се сърдя, все пак живееше тук. Нямах никакви шансове да остана толкова дълго, че той да си тръгне преди мен. По-скоро трябваше да си тръгна аз. Налях чаша вино на Сара и една на себе си. Когато си я изпих, се обърнах към Сара и Рон и казах:

— Ами, аз ще тръгвам.

— О, не — каза Сара. — Не бързай толкова. Така и не успяхме да си поговорим. Искам да си поговоря с теб.

Тя се обърна към Рон:

— Нали разбираш, Рон?

— Естествено — съгласи се той, стана и изчезна някъде в дъното на къщата.

— Ей — казах аз. — Не искам да започвам някакви бъркотии.

— Какви бъркотии?

— Между теб и съквартиранта ти.

— О, между нас няма нищо. Нито секс, нито каквото и да е. Той просто живее под наем в една стая.

— А, добре.

Чух подрънкване на китара. После пеене. Силно пеене.

— Това е Рон — обясни Сара.

Рон ревеше колкото му глас държи. Пееше толкова зле, че дори нямаше нужда да говорим за това.

Пя около един час. Двамата със Сара продължихме да пием вино. Тя запали няколко свещи.

— Пробвай едно бийди — предложи тя.

Пробвах едно. Бийди е малка кафява индийска цигара. Имаше приятен, остър вкус. После аз се обърнах към Сара и се целунахме за пръв път. Тя се целуваше чудесно. Вечерта вървеше добре.

Тогава вратата изведнъж се отвори и в стаята влезе някакъв младеж.

— Бари? — каза Сара. — Тази вечер няма да посрещам повече гости.

Бари изчезна и вратата се затръшна зад гърба му. Вече виждах бъдещите проблеми: тъй като съм отшелник по природа, просто не понасям толкова движение. Това няма нищо общо с ревност или нещо подобно — просто не обичам хора и тълпи никъде, освен на моите четения. Хората ме съсипват и изсмукват силите ми. Девизът ми беше: „Човечеството поначало се е объркало нещо.“

Двамата със Сара пак се целунахме. И двамата бяхме пили прекалено много. Сара отвори още една бутилка. Носеше на вино. Нямам представа за какво сме си говорили. Най-хубавото на Сара беше, че почти не споменаваше за писането ми. Когато изпихме и последната бутилка, казах на Сара, че съм много пиян и не мога да карам до вкъщи.

— Можеш да спиш при мен, но няма да правим секс — рече тя.

— Защо?

— Защото хората не бива да правят секс, ако не са женени.

— Честно?

— Дрейър Баба казва така.

— Понякога и Бог греши.

— Не, никога.

— Добре, хайде да си лягаме.

В тъмното започнахме да се целуваме. Аз и без това най-много си падам по целувките, а Сара беше една от най-добре целуващите се жени, които бях срещал. Налагаше се да се върна чак до Лидия, за да намеря жена, която се целуваше на такова равнище. Но пък всички жени са различни и се целуват различно. Лидия сигурно точно в момента се целуваше с някой кучи син — или още по-лошо, целуваше му пишката. А Катрин спеше в Остин, щата Тексас.

Кара беше хванала кура ми в ръката си, галеше го и го търкаше. После го притисна към путката си. Подчиняваше се на своя Бог, Дрейър Баба. Аз не я пипах по путката, защото това сигурно щеше да разгневи Дрейър. Само се целувахме и тя търкаше кура ми по путката си или по клитора, не знам. Все чаках да ми пъхне кура вътре в путката си. Но тя само продължи да го търка. Накрая започна да ме жули. Отдръпнах се.

— Лека нощ, миличка — казах.

Обърнах се на другата страна и притиснах гърба си в нея.

Помислих си: „Дрейър Баба, в това легло спи една особено вярна твоя последователка.“

На сутринта пак започнахме това с търкането, със същия резултат. Накрая реших, че ми е писнало.

— Искаш ли да се изкъпеш? — попита ме Сара.

— Разбира се.

Влязох във ваната и пуснах водата. По някое време предишната вечер бях споменал на Сара, че една от малките ми лудости е да си правя по три-четири адски горещи вани на ден. Най-старата терапия на света.

Във ваната на Сара се събираше повече вода, отколкото в моята, и водата беше по-гореща. Бях висок почти метър и деветдесет, но можех да се излегна в цял ръст. Едно време са правили вани за императори, а не за джуджета, които работят в банки.

Влязох във ваната и се излегнах. Беше страхотно. После станах и огледах горкия си кур, протъркан от окосмението на путката на Сара. Труден период, момчето ми, но какво да се прави — все пак беше по-добре от нищо, нали така? Пак се отпуснах във ваната. Телефонът звънна. Настъпи кратка пауза.

После Сара почука на вратата.

— Влез!

— Ханк, обажда се Дебра.

— Дебра? Тя откъде знае, че съм тук?

— Звъни навсякъде. Да й кажа ли да се обади пак по-късно?

— Не, чакай.

Намерих една голяма хавлия и се увих в нея. Отидох в другата стая. Сара говореше по телефона с Дебра.

— А, ето го…

Сара ми подаде телефона.

— Ало, Дебра?

— Ханк, къде беше?

— Във ваната.

— Във ваната?

— Да.

— Току-що си излязъл от ваната, така ли?

— Да.

— С какво си облечен?

— С хавлиена кърпа около кръста.

— Как успяваш да държиш хавлиена кърпа около кръста си и да говориш по телефона?

— Успявам някак.

— Стана ли нещо?

— Не.

— Защо?

— Как така защо?

— Имам предвид, защо не я чука?

— Ти сериозно ли мислиш, че аз правя такива неща? Само това ли виждаш в мен?

— Значи нищо не е станало?

— Да.

— Какво да?

— Да, нищо не е станало.

— Къде отиваш, след като си тръгнеш оттам?

— Вкъщи.

— Ела тук.

— Ами твоята работа?

— Теси ще се справи сама.

— Добре — отвърнах аз и затворих.

— Какво ще правиш? — попита ме Сара.

— Отивам у Дебра. Казах й, че ще съм там след четирийсет и пет минути.

— Но аз си мислех, че ще хапнем заедно. Знам един хубав мексикански ресторант.

— Виж, тя се тревожи. Как можем да седим и да си говорим на обяд, докато тя се тревожи?

— Решила съм да обядвам с теб.

— А не трябва ли да нахраниш твоите клиенти, по дяволите?

— Аз отварям в единайсет. Сега е десет.

— Добре де, хайде да ходим да ядем…

Мексиканският ресторант беше в един нафукан хипарски район на Хермоза Бийч. Беше пълно с безлични, безразлични хора. Смърт на брега на океана. Човек трябваше само да пристигне, да си поеме дъх, да си обуе сандалите и да се преструва, че всичко е наред.

Докато чакахме поръчката, Сара се протегна и бръкна с пръст в една купичка с лютив сос, после си облиза пръста. После пак бръкна в купичката. Беше навела глава над купичката, така че кичурите й стърчаха навсякъде. Продължи да бърка в купичката и да си облизва пръста.

— Ей — обадих се аз. — И други хора ще ядат от това. Става ми гадно, като те гледам! Престани.

— Не, те го пълнят всеки път.

Надявах се наистина да го пълнят всеки път. Храната пристигна, Сара се приведе над нея и започна да се тъпче като животно, както правеше Лидия. Изядохме си всичко, после излязохме и тя се качи в своя ван, за да отиде в ресторанта за здравословна храна, а аз се качих на фолксвагена и потеглих към Плая дел Рей. Беше ми дала подробни указания. Указанията бяха объркани, но аз ги следвах точно и нямах проблеми. Почти се разочаровах, защото когато от всекидневния ми живот липсваха напрежението и лудостта, не оставаше почти нищо друго, на което може да се разчита.

Паркирах в двора на Дебра. Забелязах движение зад щорите. Тя ме чакаше. Слязох от фолксвагена и проверих дали са заключени и двете врати, защото застраховката ми беше изтекла.

Отидох и позвъних на вратата на Дебра (с два тона). Тя отвори и изглежда, се зарадва да ме види. Аз също се радвах, но точно от такива неща на писателите не им остава време за писане.