Жени

94

В сряда вечерта бях на летището и чаках Айрис. Седях и гледах жените. Никоя от тях — освен една-две — не изглеждаше толкова добре, колкото Айрис. С мен нещо не беше наред: продължавах да мисля само за секс. За всяка жена, която гледах, си представях каква е в леглото. Ако не друго, това беше интересен начин да убиеш времето в чакалнята на летището.

Жени: обичах цветовете на дрехите им; начинът, по който вървяха; жестокостта по някои лица; почти съвършената красота, която се появяваше в други — завладяващо, вълшебно женствена. Биеха ни по всички точки: планираха всичко по-добре и бяха много по-организирани. Докато мъжете гледаха футбол, пиеха бира или играеха на боулинг, те, жените, мислеха за нас, съсредоточаваха се, изучаваха ни, взимаха решения — дали да ни приемат, да ни отхвърлят, да ни заменят, да ни убият или просто да ни напуснат. В крайна сметка нищо от това нямаше значение; каквото и да стореха те, мъжете свършваха самотни и луди.

Бях купил за нас с Айрис една деветкилограмова пуйка. Оставих я в умивалника, за да се размрази. Денят на благодарността. Доказателство, че си преживял още една година с всичките войни, инфлация, безработица, смог и президенти. Величествено, невротично събиране на фамилиите: шумните пияници, бабите, сестрите, лелите, вресливите деца, бъдещите самоубийци. Да не забравяме и това, че след празника на всички им става лошо от преяждане. И аз бях същият като всички останали: в умивалника ми имаше пуйка, която беше убита, оскубана и изкормена. Айрис щеше да я опече за мен.

Същия следобед бях получил писмо по пощата. Извадих го от джоба си и го препрочетох. Беше изпратено от Бъркли и гласеше:

След това кацна и самолетът на Айрис. Застанах до прозореца и я видях как слиза. Изглеждаше все така добре. И беше пристигнала чак от Канада, за да ме види. Носеше само един куфар. Докато стоеше на опашката пред входа на летището, аз й махнах. Първо трябваше да мине през митницата, но малко след това вече я прегръщах. Целунахме се и аз се надървих наполовина. Тя беше с рокля — практична, тясна синя рокля — обувки с високи токчета и накривена шапчица. Вече беше рядкост да видиш жена в рокля. В Лос Анджелис всички жени постоянно носеха панталони.

Айрис нямаше друг багаж освен куфара, така че отидохме направо вкъщи. Паркирах отпред и двамата влязохме заедно. Тя седна на дивана, а аз й налях едно. Айрис погледна към етажерката за книги, която бях сковал собственоръчно.

— Всичките ли си ги написал ти?

— Да.

— Нямах представа, че си написал толкова много.

— Всичките съм ги написал.

— Колко са?

— Не знам. Двайсет, двайсет и пет…

Целунах я, прегърнах я през кръста с една ръка и я притеглих към себе си. Другата ми ръка се отпусна на коляното й.

После телефонът звънна. Станах да вдигна.

— Ханк?

Беше Валери.

— Да?

— Коя беше тази?

— Коя беше коя?

— Това момиче…

— А, това е една приятелка от Канада.

— Ханк, няма ли да спреш с твоите проклети жени?!

— Не.

— Боби пита дали двамата с…

— Айрис.

— Дали двамата с Айрис искате да изпиете по нещо при нас.

— Тази вечер не. Пишете ми отсъствие.

— Има страхотно тяло!

— Знам.

— Добре, може би утре.

— Може би…

Затворих с мисълта, че Валери сигурно харесва и жени. Е, какво пък.

Налях още две питиета.

— Колко жени си посрещал на летището? — попита Айрис.

— Не е толкова зле, колкото си мислиш — отвърнах.

— Забравил си колко? Както с книгите?

— Никога не съм бил много силен по математика.

— Обичаш ли да посрещаш жени на летището?

— Да.

Не си спомнях Айрис да е била толкова общителна.

— Свиня такава! — каза тя и се засмя.

— Ето, че се караме за пръв път — отбелязах. — Добре ли пътува?

— Седях до някакъв досадник. Сбърках и го оставих да ме черпи едно. После ми скъса ушите от приказки.

— Просто е бил превъзбуден. Ти си сексапилна жена.

— Само това ли виждаш в мен?

— Това го виждам веднага. Може би ще видя и други неща по-нататък.

— Защо са ти толкова много жени?

— Заради детството ми. Нали разбираш? Никой не ме обичаше и не се грижеше за мен. После навърших двайсет, после трийсет, а все още беше почти същото. Сега се опитвам да наваксам.

— Как ще разбереш, че си наваксал?

— Засега имам чувството, че ще ми трябва поне още един цял човешки живот.

— Мръсен лъжец!

Засмях се:

— Не, писател.

— Отивам да взема душ и да се преоблека.

— Добре.

Отидох до кухнята, за да проверя пуйката. Пуйката стоеше с вирнати крака и ми показваше срамните си косми, трътката и бедрата си. Добре, че нямаше очи. Е, щяхме да се погрижим за нея. Това беше следващият номер от програмата. Чух водата в тоалетната. Ако Айрис не искаше да опече пуйката, аз щях да го направя.

Когато бях млад, през цялото време бях депресиран. Но вече ми се струваше невъзможно да се самоубия. На моята възраст не беше останало почти нищо за убиване. Хубаво е да си стар, независимо какво разправят. Разумно е да се смята, че един човек трябва да навърши поне петдесет, преди да може да пише що-годе ясно. Колкото повече реки прекосяваш, толкова повече знаеш за реките — разбира се, стига да оцелееш в бързеите и водопадите. Понякога доста се лашкаш.

Айрис излезе от банята. Носеше синьо-черна рокля, плътно прилепнала към тялото й, явно от коприна. Не беше средностатистическа американка, така че не правеше нищо очебийно. Беше истинска жена, но не хвърляше този факт в лицето ти. Американките не си поплюват и в крайна сметка това започва да им личи. Последните истински американки сигурно живеят в Тексас и Луизиана.

Айрис ми се усмихна. Държеше по нещо във всяка ръка. Вдигна и двете си ръце над главата и започна да щрака с нещата. После започна да танцува. Или по-скоро да вибрира. Все едно се разтърсваше от електрически ток, а центърът на душата й беше в корема. Беше красив, изчистен танц, със съвсем лек нюанс на закачка. През цялото време Айрис не откъсна очи от мен и този танц придоби свое собствено значение, умилително усещане за собствената си стойност.

Накрая танцът свърши, а аз изръкоплясках и налях на Айрис питие.

— Не го направих както трябва — каза тя. — За този танц трябват костюм и музика.

— На мен много ми хареса.

— Щях да донеса запис на музиката, но бях сигурна, че нямаш уредба.

— Точно така — казах и леко я целунах. — Но все пак беше страхотно.

После попитах:

— Защо не дойдеш да живееш в Лос Анджелис?

— Корените ми са на северозапад. Там ми харесва. Там живеят родителите ми. Приятелите ми. Всичко е там, не разбираш ли?

— Разбирам.

— Защо ти не се преместиш във Ванкувър? Във Ванкувър пак можеш да пишеш.

— Сигурно. Може да пиша на някой айсберг, вместо на бюро.

— Нищо не пречи да пробваш.

— Кое?

— Ванкувър.

— А баща ти какво ще си помисли?

— За кое?

— За нас.