Жени

31

След три-четири дни трябваше да летя до Хюстън за някакво четене. Отидох на хиподрума, пих там и след това се преместих в един бар на булевард „Холивуд“. Прибрах се вкъщи в девет-десет вечерта. Докато прекосявах спалнята на път към банята, се спънах в кабела на телефона. Паднах на ръба на рамката на леглото — остър като нож. Когато станах, над глезена ми имаше дълбока прорезна рана. Кръвта потече по килима, така че оставих кървави следи по пътя към банята. Навсякъде след мен оставаха кървави отпечатъци от стъпки.

На вратата се почука. Беше Боби.

— Господи, човече, какво те е сполетяло?

— СМЪРТТА — отвърнах. — Ще умра от загуба на кръв.

— Човече — каза той. — Трябва да направиш нещо за този крак.

После на вратата пак се почука. Беше Валери. Пуснах и нея и тя се разпищя. Налях питиета на Боби, на Валери и на себе си. Телефонът звънна. Беше Лидия.

— Лидия, миличка, кръвта ми изтече!

— Пак ли си в драматично настроение?

— Не, кръвта ми изтече. Питай Валери.

Валери взе слушалката:

— Вярно е, срязал си е глезена. Навсякъде има кръв, а той не иска да направи нищо по въпроса. Най-добре да дойдеш.

Когато Лидия дойде, седях на дивана.

— Виж, Лидия, това е СМЪРТТА!

От раната висяха миниатюрни кръвоносни съдове, които приличаха на спагети. Започнах да ги дърпам. Взех си цигарата и тръснах пепел върху раната.

— Аз съм МЪЖ! По дяволите, истински МЪЖ!

Лидия отиде да донесе кислородна вода и поля раната. Беше готино. От раната шупна бяла пяна, която съскаше. Лидия поля още.

— По-добре да отидеш в болница — каза Боби.

— Не ми трябва никаква шибана болница — отвърнах. — Само ще си мине.

На следващата сутрин раната изглеждаше ужасно. Стоеше си отворена и явно образуваше коричка. Отидох до аптеката за още кислородна вода, бинт и стипца. Напълних ваната с гореща вода и легнах вътре. Започнах да си представям как ще живея само с един крак. Определено имаше предимства:

Следобед дойде Боби.

— Знаеш ли колко струва да ти ампутират крака? Дванайсет хиляди долара.

След като си Боби тръгна, веднага се обадих на лекаря.

Заминах за Хюстън с превързан крак. Пиех и антибиотици, за да мине инфекцията. Лекарят ми обясни, че ако пия какъвто и да било алкохол, това ще неутрализира положителния ефект от антибиотиците.

Отидох трезвен на четенето, което беше в музея за модерно изкуство. След като прочетох няколко стихотворения, някой от публиката попита:

— Как така не си пиян?

— Хенри Чинаски не успя да дойде — обясних. — Аз съм брат му Ефраим.

Прочетох още едно стихотворение, а после си признах за антибиотиците. Освен това им съобщих, че в музея е забранено да се пие. Някой от публиката ми донесе една бира. Изпих я и продължих да чета. Някой ми донесе още една бира. После бирите започнаха да прииждат. Стихотворенията започнаха да се получават все по-добре.

След четенето имаше купон и вечеря в някакво кафене. Почти точно срещу мен на масата седеше абсолютно най-красивото момиче, което бях виждал през живота си. Приличаше на младата Катрин Хепбърн. Беше на около двайсет и две и просто излъчваше красота. Аз не спрях да се шегувам и да я наричам Катрин Хепбърн. Тя, изглежда, нямаше нищо против. Не очаквах нищо да излезе от това. Тя беше с някаква приятелка. Когато стана време да си ходим, се обърнах към директорката на музея, която се казваше Нана и ми осигуряваше подслон в Хюстън.

— Тя ще ми липсва. Беше прекалено красива, за да е истина.

— Тя всъщност идва вкъщи с нас.

— Не вярвам.

… Но ето, по-късно, в къщата на Нана, тя беше в спалнята с мен. Беше само по нощница, седеше на края на леглото, решеше много дългата си коса и ми се усмихваше.

— Как се казваш? — попитах.

— Лора — каза тя.

— Ами виж сега, Лора, аз смятам да ти викам Катрин.

— Добре — каза тя.

Косата й беше червеникавокафява, много дълга. Самата тя беше дребна, но с хубава фигура. А най-хубавото нещо в нея беше лицето.

— Искаш ли да ти сипя нещо за пиене? — попитах.

— О, не, аз не пия. Не обичам.

Честно казано, малко ме беше страх от нея. Изобщо не можех да разбера какво прави в спалнята с мен. Не ми приличаше на почитателка. Отидох до банята, върнах се и загасих лампата. Усетих как ляга до мен. Прегърнах я и започнахме да се целуваме. Не можех да повярвам на късмета си. С какво право ми се случваше това? Как беше възможно да стигна толкова далеч само с няколко стихосбирки? Просто не можех да разбера. Но пък със сигурност нямаше да се откажа заради това. Много се възбудих. Изведнъж тя се наведе и пое кура ми в устата си. Гледах как главата и тялото й бавно се движат на лунната светлина. Не беше чак толкова добра, но самият факт, че тя го правеше, беше изумителен. Точно преди да свърша, протегнах ръка, зарових пръсти в прекрасната й коса, обляна от лунната светлина, и свърших в устата на Катрин.