Жени

46

По обяд на следващия ден телефонът звънна. Пак беше Лидия.

— Е, върна ли се с шампанското?

— Кой?

— Твоята курва.

— А, да, върна се.

— И после какво стана?

— Изпихме шампанското. Беше готино.

— А после какво стана?

— Ами нали се сещаш, разни неща…

Чух дълъг, налудничав вой — като на росомаха, застреляна от ловец в арктическата пустош и оставена да умре сама. После Лидия затвори.

Следобед спах, после отидох на хиподрума.

Изгубих трийсет и два долара, качих се във фолксвагена и потеглих обратно. Паркирах, качих се на верандата и си отключих. Всички лампи светеха. Огледах се. Чекмеджетата бяха изтръгнати и изсипани на пода, където бяха и завивките. Всичките ми книги липсваха от етажерката, включително и тези, които бях написал аз — около двайсет. Пишещата ми машина я нямаше, тостера ми го нямаше, радиото ми го нямаше и картините ми ги нямаше.

„Лидия“ — помислих си аз.

Беше ми оставила само телевизора, защото много добре знаеше, че никога не го гледам.

Излязох и видях колата на Лидия, но нея я нямаше вътре.

— Лидия! — подвикнах. — Ей, миличка!

Разходих се по улицата и накрая й видях краката — стърчаха изпод малко дръвче до един блок. Отидох до дръвчето и попитах:

— Какво ти става, по дяволите?

Лидия стоеше зад дръвчето с две торби, в които бяха книгите ми, и една папка, в която бяха картините ми.

— Виж, трябва да ми върнеш книгите и картините. Те са мои.

Лидия изскочи иззад дръвчето. Крещеше. Извади картините и започна да ги къса на парчета. Хвърляше парчетата във въздуха, а когато паднеха на земята, скачаше върху тях. Беше с каубойските си ботуши.

После извади книгите ми от торбите и започна да ги мята наоколо — по улицата, по моравата, навсякъде.

— Ето ти картините! Ето ти книгите! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ! НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!

После Лидия хукна към моя блок, като държеше една от книгите ми, последната: „Избрано от Хенри Чинаски“.

— Искаш си книгите, така ли? — изкрещя тя. — Искаш си книгите? Ето ти проклетите книги! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!

Лидия се зае да троши стъклата на входа. Удряше ги с „Избрано от Хенри Чинаски“ и крещеше:

— Искаш си книгите, така ли? Ето ти проклетите книги! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ! НЕ ИСКАМ ДА СЛУШАМ ЗА ЖЕНИТЕ ТИ!

Аз стоях и гледах как крещи и чупи стъкла.

„Къде е полицията? — мислех си. — Къде?“

После Лидия хукна обратно, направи остър ляв завой покрай кофата за боклук и се втурна по алеята пред съседния блок. Там, зад един храст, беше оставила пишещата ми машина, радиото и тостера.

Лидия взе пишещата машина и изтича обратно по средата на улицата. Пишещата машина беше тежка, обикновен стар модел. Лидия я вдигна с две ръце над главата си и я разби в паважа. Капакът и няколко други части се разлетяха встрани. Тя отново вдигна пишещата машина, вдигна я над главата си, изпищя „НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!“ и пак я тресна в паважа.

После скочи в колата си и потегли.

След петнайсет секунди дойде една патрулка.

— Оранжев фолксваген. Казва се Нещото и прилича на танк. Не си спомням номера, но буквите са HZY.

— Адрес?

Казах им адреса.

Естествено, полицаите я докараха при мен. Докато се приближаваха, я чувах как вие на задната седалка.

— НЕ МЪРДАЙ! — извика едното ченге, докато изскачаше от колата.

Аз го заведох вкъщи. Той влезе след мен, като стъпваше по натрошените стъкла. По някаква причина светна с фенерче към тавана и гипсовите орнаменти по него.

— Ще предявите ли обвинения? — попита ме ченгето.

— Не. Тя има деца. Не искам да й отнемат децата. Бившият й съпруг се опитва да ги вземе. Но моля ви, обяснете й, че не трябва да се правят такива неща.

— Добре — каза той. — Подпишете се тук.

Полицаят надраска нещо на ръка в малкия си бележник с редове. Аз, Хенри Чинаски, няма да повдигам обвинения срещу Лидия Ванс.

Подписах се и той си тръгна.

Заключих вратата, колкото беше останало от нея, легнах си и се опитах да заспя.

Някъде след един час телефонът звънна. Беше се прибрала вкъщи.

— КОПЕЛЕ МРЪСНО, АКО НЯКОЙ ПЪТ ПАК МИ КАЖЕШ ЗА ЖЕНИТЕ СИ, ПАК ЩЕ НАПРАВЯ АБСОЛЮТНО СЪЩОТО! — изкрещя тя и затвори.