Жени

39

На следващата вечер дойдоха Боби и Валери. Наскоро се бяха преместили в моята жилищна сграда и бяхме съседи. Боби беше с тясната си вълнена риза. Всичко винаги му стоеше перфектно, панталоните му бяха идеално скроени и точно толкова дълги, колкото трябва, носеше подходящи обувки и прическата му беше изрядна. Валери също се обличаше модерно, макар че не влагаше чак толкова много усилия. Наричаха ги „Куклите Барби“. Валери беше окей, когато човек остане насаме с нея — беше интелигентна, много енергична и ужасно честна жена. Боби също беше по-свестен, когато бяхме само двамата, но когато наоколо имаше непозната жена, се държеше много тъпо и показно. Насочваше цялото си внимание и разговора към жената, все едно самото му присъствие беше интересно и чудесно нещо, но започваше да говори предвидими и глупави неща. Зачудих се как ще го възприеме Катрин.

Гостите седнаха. Аз се разположих на един стол до прозореца, а Валери се настани между Боби и Катрин на дивана. Боби започна веднага. Наведе се напред, забрави за Валери и насочи цялото си внимание към Катрин.

— Харесва ли ти в Лос Анджелис? — попита.

— Става — отвърна Катрин.

— Още дълго ли ще останеш?

— Още малко.

— А ти си от Тексас, така ли?

— Да.

— И родителите ти са от Тексас?

— Да.

— Там дават ли нещо интересно по телевизията?

— Горе-долу същото, както тук.

— Аз имам чичо в Тексас.

— О?

— Да, живее в Далас.

Катрин не отговори на последното. Вместо това каза:

— Извинете ме, отивам да си направя един сандвич. Някой иска ли нещо?

Всички казахме, че не искаме нищо. Катрин стана и се упъти към кухнята. Боби също стана и отиде след нея. Не се чуваше какво точно казва, но беше ясно, че задава още и още въпроси. Валери гледаше в пода. Катрин и Боби останаха в кухнята дълго време. Валери изведнъж вдигна очи от пода и започна да говори с мен. Говореше много бързо и нервно.

— Валери — спрях я аз. — Не сме длъжни да си говорим, няма нужда.

Тя отново сведе поглед.

След малко подвикнах:

— Ей, какво правите там толкова време? Да не лъскате пода?

Боби се засмя и започна да си тактува с крак.

Най-сетне Катрин се върна, следвана от Боби. Дойде при мен и ми показа какъв сандвич си е направила: пълнозърнест пшеничен хляб с фъстъчено масло, бананови резенчета и сусам.

— Добре изглежда — казах аз.

Тя седна и се зае със сандвича си. В стаята настъпи мълчание. Стана много тихо. После Боби каза:

— Е, ние май ще си ходим…

И си тръгнаха. След като вратата се затвори, Катрин ме погледна и каза:

— Не си мисли нищо лошо, Ханк. Той просто се опитваше да ме впечатли.

— Прави така с всяка жена, с която го запознавам, откакто се познаваме.

Телефонът звънна. Беше Боби.

— Ей, човече, какво си направил на жена ми?

— Защо, какво има?

— Само седи тук, абсолютно депресирана, и не казва нищо!

— Нищо не съм направил на жена ти.

— Нищо не разбирам!

— Лека нощ, Боби.

Затворих.

— Беше Боби — обясних на Катрин. — Жена му била депресирана.

— Честно?

— Така изглежда.

— Сигурен ли си, че не искаш сандвич?

— Можеш ли да ми направиш точно същия като твоя?

— О, да.

— Тогава искам.