Светлината, която изгубихме

X

В ОНИЯ ПЪРВИ ШЕСТ МЕСЕЦА ЗАЕДНО постоянно научавах по нещо ново за теб — най-различни работи, които намирах за секси, изненадващи, мили.

Като в онзи ден, когато наминах при теб след работа и те заварих седнал по турски на пода, с пръснати наоколо малки квадратни картончета с размера на листчета за бележки.

Зарязах чантата на кухненската маса и затворих вратата след себе си.

— Какво става? — попитах.

— Рожденият ден на мама е след две седмици, на деветнайсети септември — отвърна, вдигайки поглед от картончетата, които сортираше. — Тъй като тази година не мога да се прибера за нейния празник, реших да направя нещо специално и да й го изпратя.

— И сега правиш… хартиена мозайка? — казах наслуки и приближих.

— Нещо такова — отговори. — Всичко това са наши снимки с мама. — Ти вдигна няколко и ми ги показа. Като ги погледнах по-отблизо, видях, че на едната сте на дипломирането ти в гимназията. На другата и двамата бяхте по къси панталонки, ти беше потопил крака в басейна. После пак двамата, тоя път на верандата, а ти й правеше заешки уши.

— Еха! — възкликнах.

— Отне ми почти цял ден да ги принтирам — каза, — а сега ги подреждам по цвят. Искам да приличат на калейдоскоп.

Разположих се до теб на пода, а ти ме целуна набързо.

— Защо точно калейдоскоп? — попитах, вдигайки една ваша снимка, на която стояхте опрели гръб в гръб, ти малко по-висок от нея. Косата ти беше също толкова руса и къдрава — трудно беше да се каже къде свършва нейната и къде започва твоята.

— Тогава бях на четиринайсет — уточни, надничайки към снимката през моето рамо.

— Ужасно сладък си бил — казах. — Моето четиринайсетгодишно Аз щеше страшно да си падне по твоето.

Ти се усмихна и леко ми стисна крака.

— Въпреки че не съм виждал твоя снимка като четиринайсетгодишна, бих поел риска да кажа, че и обратното е в сила.

Сега беше мой ред да се усмихна. Пуснах снимката на земята.

— Но защо точно калейдоскоп? — повторих.

Ти прекара ръка през челото и отметна къдравите кичури от очите си.

— Това на никого досега не съм го разказвал — промълви тихо.

Взех други две снимки. Двамата с майка ти духате свещичките на торта за рожден ден. Майка ти те държи за ръка, двамата сте застанали пред мексикански ресторант.

— Не си длъжен да ми разказваш — казах, чудейки се дали баща ти е правил снимките от времето преди да навършиш девет, и кой ви е снимал след това.

— Знам — отвърна ти. — Но искам. — Извъртя се, така че сега седяхме един срещу друг с допрени колене. — Година след раздялата на нашите закъсахме с парите. След училище заварвах мама по-често да плаче, отколкото да рисува. Затова бях сигурен, че ако изобщо направим нещо за рождения ми ден, то ще е пълна издънка. Казах й, че не искам да каним приятели. Не исках мама да се охарчва.

Отново ме порази мисълта колко различно е минало нашето детство. Аз никога не съм имала причина да се тревожа, че нашите не могат да си позволят парти за рождения ми ден.

— Само че мама… — продължи ти. — Имах един любим калейдоскоп. Гледах в него часове наред, превъртах го пак и пак, за да видя как се сливат и променят фигурите — само така можех да се откъсна от мислите колко тъжна е мама, колко съм тъжен аз, как не мога да я направя по-щастлива и колко съм бесен на баща ми.

Не ме поглеждаше, докато говориш, съсредоточен върху усилието да изкараш думите от себе си. Сложих ръка върху коляното ти и леко го стиснах. Ти бегло ми се усмихна.

— И? — подканих те. Ти си пое въздух.

— Тя превърна цялата къща в един голям калейдоскоп — продължи. — Това беше. беше невероятно. Мама беше провесила цветни стъкълца от тавана и беше пуснала вентилатора на най-ниската скорост, та да ги раздвижва лекичко. Поразително красиво беше.

Опитах да си го представя — къщата, превърната в калейдоскоп.

— Двамата с мама лежахме на пода, вперили очи в цветните стъкълца. И макар вече да се мислех за голям — нали навършвах десет, пък и се грижех за мама, доколкото мога — пак се разплаках. Тя ме попита какво ми е и аз отговорих, че не знам защо плача, след като съм толкова щастлив. А тя отвърна: „Така въздейства изкуството, ангелче". Мисля, че в известен смисъл беше права, изкуството наистина въздейства така, но от друга страна. Не знам.

— Какво не знаеш? — попитах, несъзнателно чертаейки с палец окръжности върху коляното ти.

— Сега се питам дали тогава не плачех от облекчение. Дали причината за моите сълзи по-скоро не беше това, че мама пак се държи като истинска майка. Грижи се за мен. И макар в душата й да е мрачно и пусто, пак беше способна да създава красота. Питах се дали това произведение на изкуството е знак, че оттук нататък с нея всичко ще бъде наред. И че ние, двамата, ще сме добре.

Сега ти сложи ръка върху моето коляно.

— Тя е била силна — казах. — И те е обичала.

Ти се усмихна, сякаш точно в този момент и в тази стая почувства нейната обич. После продължи.

— С мама лежахме на пода, плачехме и двамата, а аз не спирах да мисля за татко. Ако той беше с нас, ние не бихме могли да направим това. Животът с него… казах ти, той беше непредсказуем. Нещо като Лондон през Втората световна война както съм си го представял — знаеш, че рано или късно сирените ще започнат да вият и ще завалят бомби, но никога не си сигурен точно кога и къде ще бъде ударът. И тогава прошепнах на мама: „Без него ни е по-добре", а тя отвърна: „Знам". Тогава бях едва десетгодишен, но се почувствах като възрастен, когато го казах.

Ти млъкна, а моите очи бяха пълни със сълзи. Представях си те десетгодишен, как лежиш на пода с майка си, мислиш за баща си и се чувстваш зрял човек, чувстваш се обичан, заобиколен от изкуство, което тя е създала специално за теб.

— Затова искам да направя за рождения й ден нещо специално, след като няма да мога да съм с нея — каза. — Нещо смислено и красноречиво. Нещо, което да й покаже колко много я обичам — колко много ще я обичам винаги, независимо от разстоянията. Идеята за тази мозайка ми хрумна сутринта.

Погледът ми пробяга по малките снимки.

— Според мен е перфектното решение — казах.

Апартаментът сякаш беше зареден с емоции — заради всичко, което ми каза; заради това, че сподели с мен тази крехка частица от себе си. Наклоних се да те прегърна, а прегръдката се превърна в целувка. Устните ни се срещнаха за кратко, после станаха по-настоятелни.

— Благодарна съм, че го сподели с мен — казах тихичко. Ти отново ме целуна.

— Благодарен съм, че ти си човекът, с когото пожелах да го споделя.

ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР ти започна да лепиш парчетата на калейдоскопа. В този момент изглеждаше така щастлив, толкова удовлетворен, че зарязах компютъра си и грабнах твоя фотоапарат. Това е първата и последна снимка, която съм ти правила. Чудя се дали още я пазиш.