Светлината, която изгубихме

II

НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ КАКВО СИ КАЗАХМЕ на излизане от департамента по философия; макар да не беше нищо особено, целият разговор се е запечатал в съзнанието ми като част от този ден. Заедно заслизахме по стълбите. Не точно заедно, просто един до друг. Въздухът беше чист, небето — ясно, но всъщност всичко вече беше различно. Само дето ние още не го знаехме.

Хората около нас говореха един през друг:

— Кулите близнаци са рухнали!

— Занятията са отменени!

— Искам да даря кръв. Знаете ли къде може да се дари кръв? Извърнах се към теб.

— Какво става?

— Аз съм в източния кампус — отговори ти, сочейки към общежитието. — Дай да отидем и да разберем. Ти си Луси, нали? Къде живееш?

— Хоган — отвърнах. — И, да, аз съм Луси.

— Приятно ми е да се запознаем, Луси. Аз съм Гейбриъл. — Подаде ми ръка. И насред всичко това аз поех ръката ти и те погледнах, докато се здрависвахме. Трапчинките пак се появиха. Очите ти излъчваха синьо сияние. Тогава за първи път си помислих: „Той е красавец".

Отидохме в твоята стая и гледахме новините по телевизията заедно със съквартирантите ти — Адам, Скот и Джъстин. От Кулите близнаци летяха човешки тела, купчините овъглени руини пращаха димни сигнали в небето и сградите рухнаха една след друга. Мащабът на опустошението ни вцепени. Стояхме вторачени в гледката на екрана, неспособни да свържем случващото се с нашата реалност. Все още не проумявахме, че това става в нашия град, едва на седем мили от мястото, където се намираме, и че онова там са човешки същества. Поне с мен беше така. Всичко ми се виждаше толкова далечно и нереално.

Мобилните ни телефони блокираха. Ти звънна на майка си в Аризона от стационарния в общежитието, за да й кажеш, че си добре. Аз се обадих на нашите в Кънектикът и те настояха да се прибера веднага. От дъщерята на техни познати, която работела в Световния търговски център, до този момент нямало ни вест, ни кост. Братовчедът на друг техен познат точно тогава имал среща в ресторанта „Прозорец към света", на последния етаж на Северната кула.

— По-безопасно е да си далече от Манхатън — каза баща ми. — Ами ако има антракс? Или друго биологично оръжие? Или нервнопаралитичен газ?

Казах на татко, че метрото не работи. Най-вероятно и железниците бяха спрели.

— Ще дойда да те взема — настоя той. — Още сега се мятам на колата.

— Аз съм добре — уверих го. — Тук съм с едни приятели. Всичко е наред. По-късно ще ти звънна пак. — Все още не осъзнавах, че това наистина се случва.

— На мястото на някоя терористична организация — обади се Скот, след като затворих, — по-скоро бих ни пуснал бомба.

— Какво става, мамка му?! — възкликна Адам, докато опитваше да научи нещо повече от чичо си, който работеше в нюйоркската полиция.

— Искам да кажа, че академично погледнато. — опита се да продължи Скот, но така и не успя.

— Млъквай — сряза го Джъстин. — Сериозно говоря, Скот, сега изобщо не му е времето за такива приказки.

— Е, аз ще тръгвам — обърнах се към теб. Всъщност тогава изобщо не те познавах. И току-що бях срещнала приятелите ти. — Моите съквартиранти сигурно се чудят къде съм.

— Обади им се — подаде ми телефона ти. — И им кажи, че отиваш на покрива на общежитие „Виена". Може и те да дойдат, ако искат.

— Там ли отивам?

— Идваш с мен — каза и разсеяно прокара пръсти по плитката ми. Интимен жест, до който се стига чак след като са отпаднали всички бариери, ограничаващи личното пространство. Все едно ядеш от чинията на другия, без да си попитал дали може. И тогава внезапно се почувствах свързана с теб, сякаш твоята ръка върху косата ми беше нещо много повече от случаен жест на неспокойни пръсти.

Сетих се за този миг години по-късно, когато реших да даря косата си и фризьорът ми подаде найлоновото пликче, в което беше моята плитка, доста по-тъмнокестенява от обичайното. Макар по онова време ти да беше чак на другия край на света, аз пак имах усещането, че те предавам — сякаш бях прерязала нишката помежду ни.

Но в онзи първи ден, едва докоснал ме по косата, ти изведнъж осъзна какво си направил и отпусна ръка в скута си. Пак ми се усмихна, тоя път обаче усмивката не стигна до очите ти.

Свих рамене.

— Добре — отвърнах.

Светът ни изглеждаше раздробен на парчета — сякаш бяхме прекрачили през строшено огледало на място, където всичко е лишено от смисъла си, където защитата ни е срината, а стените ни разрушени. В такъв свят няма никаква причина да казваш „не".