Светлината, която изгубихме

XXVII

ДАРЪН НАСТОЯВАШЕ ДА МЕ ВЗЕМЕ ОТ НАС за срещата. Носеше костюм и си беше сресал косата назад, така че да открива лицето му. Аз останах с лятната рокля, с която бях на работа същия ден — съвсем новичка, от крепон на жълти и бели райета — и сандали, но той изглеждаше много по-наконтен от мен.

Явно беше забелязал как оглеждам костюма му.

— Униформата на инвестиционния банкер — каза. — Нямах време да се преоблека.

Усмихнах се.

— Изглеждаш добре в костюм. — В мига, в който го казах, осъзнах, че е наистина така. Раменете му бяха по-широки от талията и костюмът беше идеално скроен, за да го подчертае.

Почти бях готова да се преоблека в нещо по-засукано, но той ме изпревари.

— А ти изглеждаш по-добре и от мен в тая рокля. Обзалагам се, че ако направим представително допитване сред напълно обективна аудитория относно фактор привлекателност, съотнесен към облеклото, от нас двамата ще спечелиш ти.

Не се сдържах и се разсмях.

— Фактор привлекателност, съотнесен към облеклото? — повторих.

— Технически термин — отвърна той.

Той не беше като теб. Изобщо не приличаше на теб. Първо на първо, беше по-голям — на двайсет и девет. И по-уравновесен, земен. Стабилен, така го определи Джулия. И единственият успял да ме разсмее, откакто ти замина. А това не беше никак малко.

Когато ми поднесе сгънатата си в лакътя ръка и каза: „Мадмоазел?", аз се опрях на нея и затворих вратата зад себе си. Честно казано, нямах търпение да изляза на вечеря с него.