Светлината, която изгубихме

LII

КАТО СЕ СГОДИХ, СЕ ПОЧУВСТВАХ ВСЕ ЕДНО СЪМ ПРИЕТА за член в клуб на посветени, създаден преди десетилетия, векове, хилядолетия — Клуба на сгодените жени. Същото усетих и като се омъжих, сякаш членството ми в Клуба на омъжените беше подпечатано, щом облякох бялата рокля, минах по пътеката и казах: „Да". Но нищо не може да се сравни с присъединяването ми към Клуба на майките. Има ясно очертана демаркационна линия между жените с деца и онези без деца. Майки и не-майки.

Но дори в този клуб съществуват подгрупи: Боже-помогни майки и Супермайки — вторият тип поства във фейсбук снимки на отрочетата, натъкмени в кукленски дрешки или спящи върху сатенени възглавнички с избродирани по тях надписи от сорта „Аз сънувам татко".

Аз не бях такава майка. Все още не съм. Никога няма да стана.

Присъединих се към Клуба на майките — налагаше се, няма как — но за мен денят беше добър, стига двете с Вайълет да сме чисти, нахранени и да сме спали повече от пет пълни часа през нощта. Отпускът ми по майчинство траеше три месеца, но в края на осмата седмица вече имах чувството, че стъпвам по жарава. Изобщо не си бях представяла какво е да си майка денонощно.

Кейт звънеше поне веднъж дневно да ме провери, дори когато можеше да говори само минутка-две. Тя беше родила дъщеря си Виктория шест месеца по-рано, но нейната фирма определено имаше щедро отношение към майките — Кейт току-що отново беше тръгнала на работа и се стараеше като луда, за да докаже, че не се е вманиачила.

— С времето постепенно ще ти олекне — успокояваше ме тя. — Честно ти казвам.

Аз обаче нямах такова усещане.

Още отпреди раждането бях решила сама да кърмя Вайълет. На практика обаче тя сучеше по цял ден. Или поне на мен така ми се струваше. Имаше дни, в които даже не си правех труда да обличам риза. И лека-полека стигнах до теорията за степените на фекалните инциденти — така ги кръстих. Първа степен не беше нищо особено. Втора степен — пълен памперс. Трета степен — протичане по краката. Четвърта степен — акита, размазани по гърба. Пета степен беше най-страшната — при нея акитата започваха от раменете и стигаха до коленете. На тая степен нямаше как да се размине без къпане. В повечето случаи аз също трябваше да се преоблека. Между степени три, четири и пет хвърлях за пране толкова ританки, че е чудно как изобщо оставаше в какво да я облека.

Един ден обаче, неясно как, Вайълет успя да постигне шеста степен на фекалните инциденти. Денят потръгна чудно. Тя беше чиста, аз бях чиста, двете бяхме нахранени — нищо че дни наред не бях спала повече от три пълни часа в денонощието. Жегата вкъщи беше непоносима, така че Вайълет беше само по памперс и блузка. И тъкмо ми се беше усмихнала, а сърцето ми се разтапяше всеки път, щом го направи.

Денят мина толкова добре, че реших да приготвя истинска вечеря — нещо, което се беше случвало има-няма два пъти в последните осем седмици. Сложих Вайълет в малкото й бебешко столче, което можеше дори да вибрира, и пуснах механизма. После размразих пилешкото и започнах да го панирам. Радиото свиреше — станция с музика от 60-те, която ми напомняше за татко — и аз започнах да припявам на „Моето момиче". Целите ми ръце бяха в яйца и полепнали хлебни трохи, но се чувствах превъзходно. А после Вайълет взе да вие.

Погледнах към нея и замръзнах. Първата в историята шеста степен на фекалните инциденти. Дали беше заради вибриращото столче, дали заради ъгъла, под който седеше, или защото беше само по памперс и блузка, но освен дупето акитата бяха покрили целите й ръце и косата. Поех си дълбоко въздух, набързо си изплакнах ръцете и я вдигнах от столчето. Тя взе да маха и акито полепна и по моите бузи, по ризата и китките. За капак Вайълет повърна в косата ми. Продължаваше да пищи, аз също се разревах.

В този вид ни завари Дарън.

— Луси! — чух го да вика откъм коридора. — Какво става? Защо Вайълет.? — Влетя в кухнята. — О! — възкликна. — О, боже! — Пусна куфарчето на пода и си свали сакото. — Дай ми тоя лайномет — каза. — Ти върви под душа.

Погледнах го и хълцайки, си поех въздух.

— Първо се съблечи — казах. — Нали не искаш всичко това да полепне по костюма ти. Освен това тя е не само лайномет, но и катапулт за повръщано.

— Олеле! — възкликна той, разкопча ризата и я хвърли върху сакото на пода. — Според теб какво би трябвало да е заглавието за подобно бедствие? „Гол мъж спасява жена от оплескано бебе"?

Позасмях се.

— Какво ще кажеш за „Гол мъж прави това, което иначе жена му върши по цял ден с оплесканото бебе"? — предложих.

— Наистина? — учуди се той. — Често ли се случва? — Вече стоеше само по боксерки. Взе Вайълет. — Уф, че гадост! — възкликна, хващайки я под мишниците.

— Е, шеста степен се случва за първи път — отвърнах, — но пета изобщо не е рядкост.

— Какво говориш?! — възкликна той, докато се носехме към голямата баня. Там имаше и душ, и вана, в която бяхме поставили по-малката пластмасова бебешка ваничка на Вайълет. Ани се присъедини към парадното шествие нагоре по стълбите, лаейки озадачено.

Дарън започна да пълни ваничката на Вайълет, аз се съблякох и влязох под душа, а Ани се сви на кравай върху малката постелка пред умивалника. Обгърната от пара, обясних на Дарън за различните степени при фекалните инциденти. И още докато говорехме, му казах, че искам да се върна на работа, щом майчинството ми изтече. Защото ми е необходимо. Веднъж вече бяхме водили такъв разговор в края на бременността, но тогава отложих окончателното решение, защото според мен имаше множество променливи величини, пък и доста неща още не ми бяха ясни. В замяна на това отлично знаех какво е мнението на Дарън.

— Мисля, че това вече го обсъдихме — каза той.

— Така е — отвърнах, докато трескаво втривах шампоан в оповръщаната си коса. — А сега пак го обсъждаме.

— Но ти се съгласи, че за Вайълет ще е много по-добре да бъде с теб, отколкото с някоя непозната. Никой не би се грижил за нея така.

Подложих гръб под струята на душа.

— Честно казано, мисля, че не си прав — отвърнах. В това е единственият проблем. Сещам се за нещо, което дядо все повтаряше: „Този, който може, го прави". За него в това се съдържаше квинтесенцията на отговорността. Ако може да помогнеш на някого, ако може да сториш добро, ако може да промениш нещо — направи го. И аз мога. Способна съм да направя много повече за света, като работя, отколкото като остана у дома с Вайълет. На 11 септември се зарекох да живея така, че да допринеса с нещо в този свят. Искам да го направя. Имамнеобходимостда го направя.

— Няма ли да ти е хубаво у дома с Вайълет? — попита Дарън, все едно не беше чул и дума от онова, което казах.

Поех си дълбоко въздух.

— Двете с нея имаме страхотни моменти — отвърнах. — Но също така ми харесва да бъда асоцииран продуцент. Харесва ми да правя телевизионни предавания. През последните пет години си скъсах задника, докато достигна тая позиция, и съм добра в работата си. А като майка не ме бива.

— Просто ти трябва още време — каза Дарън, изхвърляйки в коша за боклук блузката и омазания памперс на Вайълет. — Няма как да смяташ работата си за по-важна от дъщеря си.

Прищя ми се да ритна нещо. Или да се разрева. Или и двете. Изплакнах си косата за последно и спрях душа.

— Естествено, че не смятам така — отвърнах, загръщайки се в хавлиения халат. — Но държа и на своето собствено щастие. Ако остана вкъщи, ако с това се изчерпва целият ми живот, ще се почувствам ощетена. А по този начин ще ощетя инея. Теб също.

— Тя май пишка — прекъсна ме той и я пусна в бебешката ваничка.

— Случва се — отвърнах и коленичих, за да поема щафетата.

— Толкова жени биха дали мило и драго за подобен шанс — продължи Дарън. — Не се налага да работиш. Печеля достатъчно и за двамата. Имам хубава работа и не трябва да работиш.

— Не — казах, сапунисвайки косата на Вайълет. — Ти работиш това, защото ти харесва. Харесва ти да правиш пари и хората да те уважават. Харесва ти усещането, когато сключиш голяма сделка.

— Това не е единственото… — понечи да каже Дарън. Прекъснах го.

— Освен това ти харесва да си глава на семейство, знам. Харесва ти, че можеш да се грижиш за нас. Оценявам го, наистина. Но не представяй нещата така, все едно работиш само за да мога аз да не работя. Работиш, защото харесваш усещането, което ти дава работата. С мен имоята работа е същото.

Дарън мълчеше. Като се обърнах към него, той ме гледаше така, сякаш ме тегли на кантар.

— Ти би ли се отказал от всичко това? — попитах. — Ще стоиш ли вкъщи с Вайълет всеки ден, по цял ден, сам? Знам, тя е прекрасна, ние и двамата я обичаме. Но би ли се отказал от всичко останало?

— Не би било финансово оправдано — отговори той. — Не можем да живеем само с твоята заплата.

— Просто си представи — казах през зъби. — Само си представи, че би могло да бъде финансово оправдано. Представи си, че с моята заплата бихме могли да водим живот, който те прави щастлив. Тогава ще се откажеш ли от работата си?

— Толкова от съпругите на мои колеги… — започна той.

— Аз не съм като съпругите на твоите колеги — прекъснах го. — Аз съм си аз. И още не си отговорил на въпроса ми: би ли напуснал работа, за да останеш с Вайълет вкъщи? Чисто теоретически. — Вайълет вече изглеждаше чиста, така че я извадих от ваната. Тя се разплака, докато не я загърнах в яркорозовата й хавлия, която имаше заешки уши. И заешка опашка.

— Не си представях живота ни по този начин — каза Дарън. — Не това исках.

Обърнах се с лице към него, притискайки дъщеря ни към гърдите си.

— Аз също не съм го искала.

Той отвори уста да каже нещо, но явно думите не идваха.

Повече не го погледнах. Нито казах нещо. Просто подсуших Вайълет и я занесох в нейната стая, където й сложих нов памперс и я напъхах в чифт раирани ританки.

— Сега наред ли е всичко? — попитах накрая. Тя ми се усмихна и взе да гука, докато триех сълзите си в лигавника й.

Чух Дарън да влиза в стаята.

— Не — каза. — Не бих го направил. Не бих напуснал работа, за да остана вкъщи с нея.

Кимнах и притиснах устни към косата на Вайълет, почувствах топлина й до гърдите си и почерпих сили от нея, за нея. Тя имаше нужда от майка, която умее да отстоява себе си и не се бои да преследва желанията си. Исках да бъда пример за подражание за Вайълет.

— Сега вече ме разбираш — казах на Дарън. Той приближи и обгърна раменете ми с ръка.

— Съжалявам, че не съм като някоя от ония жени — казах, — като съпругите на колегите ти. Съжалявам, че няма да бъда щастлива, ако си остана вкъщи. Но аз съм такава. И имам нужда да работя.

— Не говори така — прекъсна ме той. — Няма нужда да се извиняваш за онова, което си. Аз би трябвало да се извиня.

Щеше ми се да го попитам за какво точно се извинява — исках да съм сигурна, че не го прави само мир да има. Но премълчах.

— Извинението се приема — казах.

Но сега, връщайки се към този момент, осъзнавам, че той всъщност не се извини. Само беше разбрал, че е редно да го направи.

ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН започнахме да търсим детегледачка. Близо месец след това аз се върнах на работа. През деня, докато бях в офиса, Вайълет ми липсваше — всъщност много повече, отколкото очаквах. Но изпитвах и благодарност към Дарън. Благодарност заради избора, който имаме — за това, че можем да наемем хора да ни помагат, когато има нужда, и че в края на краищата той искаше аз да съм щастлива.