Светлината, която изгубихме

LVIII

СПОРЕД МЕН НАЙ-ИНТЕРЕСНОТО ПРИ БРЕМЕННОСТТА е, че всеки път протича различно. А симптомите могат да се променят от ден за ден. Чувала бях, че е възможно жената да има различни симптоми при всяко едно от децата си, което лично на мен ми се виждаше доста странно. Не трябва ли тялото да реагира по един и същи начин всеки път? Обаче излезе вярно. Всяка от моите бременности е по-различна от останалите, въпреки че чувството за отпадналост и гадене са еднакви всеки път. С Лиъм освен че бях изтощена, страдах и от безсъние. Така една вечер седях сама в дневната — Дарън вече беше отишъл да си ляга, — сменяйки каналите, докато не попаднах на „Дейли шоу". И те видях.

След рекламната пауза на екрана се появи Джон Стюарт[40]. „Добре дошли отново. Моят гост тази вечер е фотограф на „Асошиейтед прес", чиято първа книга „Упоритост" излезе току-що — разказ в снимки за Арабската пролет. Представям ви Гейбриъл Самсън!"

И ето те в моята дневна, година и половина след като те оставих в кафенето на „Старбъкс" на „Монтагю". Нямаше как да не изпитам известна гордост, докато Джон Стюарт показва страници от книгата ти, а ти говориш за преживяното. Работата ти беше получила огромно признание — не една и две награди, — а съдейки по въпросите, които ти задаваха, отзивите за книгата също бяха великолепни. Разбра се, че следващата седмица и в „Тайм" ще излезе рецензия за нея; ти беше получил покани от няколко музея и галерии да направиш фотоизложба при тях.

— Изглежда, ви канят отвсякъде — от Лондон и Ню Йорк до Омаха, Небраска — каза Джон Стюарт. — Лично аз бих предложил Омаха. Имат страхотни стекове.

Ти се разсмя.

— Колкото и да харесвам хубав стек, най-сериозно бих обмислил офертата от Ню Йорк. Този град означава много за мен.

— Рапът в Ню Йорк хич не го бива — каза Джон, подхващайки шегата ти. — Затова пък сме страхотни хора. И като ще сравняваме, аз бих предпочел нюйоркската пица пред стека в Омаха.

— Абсолютно — отвърна ти. — И нюйоркските жени.

С това тази част от разговора приключи, но аз продължих да гледам, втренчена в екрана. Ти изглеждаше страхотно. Изглеждаше щастлив. Радвах се за теб. Но в ума ми все се въртеше за коя точно говореше, като спомена нюйоркските жени. За мен? Или за друга? А може би това беше просто шега за по телевизията? Опитах да не го мисля, но се оказа трудно и в три сутринта още продължавах да лежа будна и втренчена в тавана.