Светлината, която изгубихме

LX

ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО ДЖУЛИЯ МИ СЕ ОБАДИ в работата. Откакто напусна телевизията и отиде в издателския бизнес, вече не се виждахме толкова често, но гледахме да се срещаме поне веднъж на два месеца, за да наваксаме пропуснатото. Освен това продължавахме непрекъснато да говорим по телефона. Нейният живот обаче беше доста по-различен от моя, тъй като още не беше омъжена, ходеше по срещи и продължаваше да гребе с пълни шепи от предимствата на Ню Йорк, а аз не го бях правила от години.

— Чете ли днес „Тайм Аут Ню Йорк"? — попита.

— О, Джулс — отвърнах, — даже не помня кога за последно ми е попадал брой на „Тайм Аут Ню Йорк"!

Извъртях стола си така, че да мога да гледам през прозореца на офиса. Повече от година имах собствен кабинет с прозорец, но нито веднъж не бях надзъртала навън да видя сградите отсреща или трафика по улицата долу.

— Обаче непременно трябва да видиш днешния брой — продължи тя. — Има статия за Гейб — бившия ти. Открил е фотографска изложба в галерията „Джоузеф Ландис" в Челси. Не успях да прочета рецензията, нито интервюто с него, но заглавието и подчертаният цитат са възхваляващи.

Видях как едно такси спря да качи двама клиенти — възрастна двойка с куфари.

— Луси? — обади се Джулия.

Опитвах да разбера какво искам в действителност.

— Искаш ли да я видим? — попитах най-накрая. — Какво ще кажеш да се срещнем там по обяд?

— Тъкмо уговорката ми за обяд отпадна тая сутрин — отговори тя. — Дванайсет и половина?

Погледнах графика си.

— Става ли да го направим в един? — попитах.

— Тогава нека е един.

Срещнахме се в галерията — макар да беше делничен ден, не бяхме единствени в залата. Успехът на книгата ти и ревюто за изложбата в „Тайм Аут Ню Йорк" бяха привлекли доста народ. „Светлина", пишеше на стената. „Фотографска ретроспекция на Гейбриъл Самсън."

Двете с Джулия минавахме от снимка на снимка в колона с група заможни дами пред нас и няколко студенти от Нюйоркския университет отзад. Изложбата започваше със снимки от Арабската пролет — някои бяха показани в предаването на Джон Стюарт, имаше ги и в книгата ти. Завладяващи кадри, каквито са всички твои фотографии — от ония изображения, които веднага грабват зрителя. Точно като снимките на Стив Маккъри, каквито навремето мечтаеше да правиш.

— Вижте каква надежда излъчват — повтаряха дамите пред всяка фотография. — Погледнете надеждата в очите им.

Накрая Джулия взе да ги имитира безмълвно с подбелени очи.

Но както иронизираше групата сноби, така непрекъснато повтаряше: „Тия са невероятни". И беше вярно — заради начина, по който беше уловил емоцията; заради това как беше разположил хората в кадъра; заради наситената концентрация от цветове, чувства и решимост.

— Чух, че тоя бил супер яко копеле — подхвърли един от студентите. — Способен бил да се покатери върху отломките на разрушена сграда или да лежи в кал и лайна, само и само да му се получи снимката. Веднъж в Ирак го пребили, защото снимал жената на погрешния човек.

Чак тогава си дадох сметка, че не знам защо те бяха нападнали в Ирак. Ти каза само, че са те пребили. Веднага след това ми се беше обадил. Дали тогава не трябваше да те разпитам по-подробно? Затова ли после нито веднъж не ми се обади от Аризона?

Докато обикаляхме изложбата, забелязах, че снимките са в обратен хронологичен ред. Надеждата и решителността в тях се засилваха — от по-късните към по-ранните фотографии.

Съпътстващите надписи по стената уточняваха, че продължаваме да се връщаме назад във времето, още преди Арабската пролет, отпреди снимките ти в книгата — това вече бяха кадри от Афганистан, от Пакистан, от Ирак. Не бях чела рецензията за изложбата, но предполагах, че всички фотографии са от „Упоритост". Интересно беше да се види сравнението между различните страни. Продължих надясно и попаднах на познати кадри от Ню Йорк — там беше момиченцето зад преградения с решетки прозорец, което вдъхнови един от епизодите на „Иска се цяла галактика". После свърнах зад ъгъла и се озовах срещу собствения си образ, изложен на цяла стена.

— Еха! — възкликна Джулия, която ме следваше по петите. Там бях аз, двайсет и четири годишна, заливаща се от смях, с отметната назад глава и питие в ръка. После на дивана, усмихната, с протегнати към теб ръце. След това в кухнята, с доволен вид и чиния гофрети отпред. Ето ме, двайсет и три годишна, изхлузвам обувките с висок ток, а разпуснатата ми коса се вие около мен. Последната снимка в изложбата никога не бях виждала: аз, заспала на дивана, едната ми ръка е още върху лаптопа, а другата стиска страниците на сценария. Надписът върху стената гласеше: „Жена, изпълнена със светлина, прави всичко около себе си по-ярко. Луси, Луче, Луз, Лайт[41]. На излизане от изложбата върху един плот видяхме купчина книги и малка табелка с надпис „С автограф от автора". Спрях.

— Добре ли си? — попита Джулия. — Аз.

— Не знам — отвърнах. — Не мисля.

Не бях способна дори да назова чувствата, които ме изпълваха. Какво си беше въобразявал — да окачиш снимките ми на цяла стена, без дори да ме предупредиш?!

— Ще си купя книга — казах, посочвайки купчината. Жената, която ме обслужваше, се втренчи в мен. После погледна името върху кредитната карта.

— Това сте вие — каза. — Луси.

Кимнах.

— Аз съм.

Тя ме погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но после явно се отказа, подаде ми касовата бележка да се подпиша и плъзна една от книгите по плота към мен.

— Той е много талантлив — каза, докато й връщах касовата бележка.

— Знам — отвърнах. — Открай време си е такъв.

Главата ми продължаваше да жужи от мисли, дори след като се върнах в офиса и пъхнах книгата ти в едно от чекмеджетата на бюрото. Изобщо не бях способна да се съсредоточа върху нещо. Така че накрая си отворих пощата и ти изпратих имейл.

Привет, Гейб,

днес видях изложбата ти в галерия „Ландис". Не знам какво да кажа. Много мил жест, но ми се ще да ме беше попитал. Или поне да ме беше предупредил. Истински шок беше да завия зад ъгъла и да се озова срещу образа си на стената.

Луси

Твоят отговор дойде незабавно.

Луси!

Знам, трябваше да те попитам. Но се страхувах да не откажеш. А изложбата нямаше да бъде завършена без теб. Докато те снимах, се научих да улавям душевната светлина. Ти беше моя муза, вдъхновение за всички тия снимки. Радвам се, че си отишла да видиш изложбата.

Гейб

Повече не ти писах. Струваше ми се твърде опасно да поддържам връзка с теб. Все още не съм разплела този възел, не съм разнищила докрай какво точно изпитах, като видях образа си на стената.

ПРОЧЕТОХ СТАТИЯТА В „ТАЙМ АУТ НЮ ЙОРК" напът за вкъщи. Журналистът те беше питал за мен. Ти не казваше много, но ме наричаше своя муза, своя светлина. Черно на бяло. Толкова нагло от твоя страна, Гейб. Толкова… Не знам. Далиегоистичноне е по-правилната дума? Помисли ли изобщо как би реагирал Дарън? И какво ще означава това за мен? Най-вероятно не. Почти е сигурно, че не си помислил. Знам, винаги си искал да бъдеш искрен в онова, което вършиш; да уловиш света в неговия възможно най-откровен и чист вид; вероятно да изпратиш някакво послание — знам ли. Но ме насади на пачи яйца, за бога! Знаех, че трябва да кажа на Дарън за изложбата, преди някой друг да го е направил. И бях наясно, че той никак няма да е щастлив.

Изчаках да приключим с вечерята. И децата да си легнат. След като Ани беше вече разходена и нахранена.

— Искаш ли питие? — попитах.

— Питие в сряда? — отвърна той. — Я се виж само! Усмихнах се изнурено.

— Толкова ли беше зле в офиса? — попита той. — Дадено, налей.

По време на медения месец бяхме открили турската ракъ[42], харесвахме я и двамата, така че налях — деликатен знак, че сме двойка, заедно, женени. Реших, че Дарън ще има нужда от това.

— Е, кое от предаванията те тормози? — попита той, когато му подадох чашата и седнах на дивана.

След раждането на Лиъм дадох ясно да се разбере, че въпреки двете деца няма да остана вкъщи, а той най-накрая се примири с моята работа и даже започна да ме разпитва за нея от време на време. Понякога минавахме покрай магазин, на чиято витрина има изложена кутия за обяд с надпис „Ракета през времето", или покрай автобусна спирка с постер на „Заблести!" — шоуто, посветено на момичетата и поклон към моята дъщеря — и аз забелязвах нотка на гордост в усмивката му, която караше и мен да се усмихна.

Тоя път обаче не подхванах разговора за моята работа.

— Днес в обедната почивка с Джулия отидохме на фотографска изложба — казах.

— А, така ли. — Той се извърна да ме погледне, вече — сигурна бях — зачуден накъде бия. — Как е тя?

— Добре е — отвърнах предпазливо. — Изложбата беше на Гейб. На бившия ми. Тая сутрин Джулия прочела за нея в „Тайм Аут Ню Йорк", така че отидохме да я видим.

Тялото на Дарън се скова.

— Ясно — каза.

Посегнах да взема списанието от масичката за кафе, отворих го и му го подадох.

— Там има мои снимки, Дарън. Кълна се, че не знаех.

— Сериозна работа — отбеляза той, пробягвайки с поглед по текста пред себе си.

— Така си е — отвърнах. — Аз бях шокирана. Аз… — Изпитвах вина, имах чувството, че трябва да се извиня, сякаш аз съм постъпила погрешно, а всъщност не беше така. Вината бешетвоя, Гейб.

Дарън вдигна поглед от списанието, изглеждаше съкрушен. Лицето му беше станало бяло като платно.

— Това ли е начинът да ми кажеш, че вие с него…

— Не! — възкликнах. — Не! Между нас няма нищо. Не съм го виждала от оная среща в кафенето, когато и Вайълет беше с мен. Още преди да забременея с Лиъм. Разменихме си само по едно съобщение в Туитър вечерта, когато Бин Ладен беше убит. Това е всичко! Наистина. Заклевам се!

Лицето на Дарън отново си възвърна цвета.

— Наистина ли не сте се виждали? И дори не те е попитал?

— Кълна се в живота на децата ни — отвърнах. Тогава Дарън се ядоса. И смачка списанието.

— Ама, че копеле! Самомнително копеле! Дай да се обадим в галерията. Ще ги накараме да свалят твоите снимки.

— Всичко е наред — успокоих го. — Няма нужда да се стига чак дотам. Дай да не усложняваме нещата. — Аз също се тресях от емоции, но колкото и да ти бях гневна, не исках изложбата да падне. Една част от мен харесваше да е част от нея. Една част от мен се чувстваше специална. Избрана. Значима.

Той си пое дълбоко дъх.

— Права си. Не помислих. Няма нужда да придаваме допълнителна стойност на тая изложба.

Отпих от ракията. Дарън също. После пресуши чашата си на един дъх. Последвах примера му, доволна, че се е разминало само с това. Не знам какво съм очаквала да стане, какво съм очаквала да направи той, но вече всичко беше наред. Между нас с Дарън всичко беше наред.

Той разклати кубчетата лед в чашата си.

— Утре след работа отиваме на вечеря — каза. — Ще направя резервация на някое фантастично място. После ще разгледаме изложбата. Щом снимки на жена ми са изложени в арт галерия, искам да ги видя.

Кимнах.

— Разбира се — отвърнах. — Както искаш.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН за работа облякох плътно прилепнала черна рокля и сложих обувки с висок ток. Знаех, че Дарън ме харесва в тоя тоалет. Веднъж го сложих за една официална вечеря и след няколко чаши вино той ми прошепна: „Моята жена е най-секси в цялото проклето заведение".

След обещаната фантастична вечеря в Del Posto взехме такси и се отправихме директно към галерията. Като влязохме, се упътих към края на върволицата от хора, за да проследим от държава в държава твоето пътуване през светлината и надеждата назад във времето. Дарън обаче ме хвана за ръка.

— Ти къде си?

— В края — отвърнах, сочейки кьошето в дъното на галерията. Дарън ме повлече натам през множеството — оная вечер наистина беше претъпкано, имаше много повече хора, отколкото като идвахме с Джулия, — докато най-накрая не стигнахме зад ъгъла. Той се закова на място. Хватката на пръстите му се охлаби и пусна ръката ми. Заби поглед в снимките. Гледаше ли, гледаше. Без да каже нито дума.

Гледах образа си на стената. Опитвах да се поставя на негово място. До този момент той си мислеше, че ме познава най-добре от всички, а сега виждаше една непозната моя версия. Виждаше Луси-отпреди-Дарън, Луси, която обича друг; Луси, която споделя нечии чужди тайни и мечти. Която ги вдъхновява. Не мисля, че някога съм вдъхновявала Дарън. За него определено не беше никак лесно да ме види през твоите очи. Пристъпих още по-близо до него, но той не посегна да хване ръката ми.

Когато най-накрая откъсна очи от снимките, забелязах в погледа му да се мярка гняв. Ревност. Болка.

Оная вечер се скарахме заради теб за първи и последен път. Дарън поиска да му обещая, че никога повече няма да общувам с теб. Макар да разбирах какво му е, не можех да го направя. Най-накрая той отново се превърна в моя разумен Дарън, който премисляше всичко като в партия шах, и се отказа от претенциите си. Никога не го бях виждала толкова разколебан, така окаян.

— Обичаш ли ме? — попита.

— Обичам те — отвърнах. — Наистина.

— А него обичаш ли? — Гласът му се пречупи.

— Не — отвърнах. — Само теб. — Тогава го вярвах, поне така си мислех. Заклех се, че го обичам повече, отколкото някога съм обичала теб, и че няма как ти да си му съперник, тъй като двамата с него сме семейство. Накрая се сдобрихме. Правихме секс. Заспахме прегърнати.

ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ СЛЕД ТОВА насила те държах далеч от мислите си. Концентрирах се върху това колко съм ти гневна заради положението, в което ме постави; задето първо не ме попита. Направих го заради Дарън, заради Вайълет и Лиъм, заради семейството ни. Но не можех вечно да ти се гневя. Защото бях искрено поласкана, че държиш да присъствам в твоята ретроспектива. Поласкана бях, че означавам толкова много за теб, за твоята работа. В този възел от емоции част от мен се вълнуваше, че ме беше нарекъл своя муза.