Светлината, която изгубихме

LXXI

ЦЯЛАТА СЕДМИЦА СЛЕД НАШАТА СРЕЩА опитвах да те прогоня от мислите си, но събитията между Израел и Газа пълнеха новинарските емисии и интернет пространството. „Той е там!", повтаряше Вселената. „Мисли за него!" Проверявах кой е авторът на всяка снимка, търсейки името ти. Открих го под една приковаваща фотография. Пет жени, всичките със забрадки, виеха от отчаяние. Едната протягаше ръка сякаш да стигне нещо, което оставаше извън кадъра. Прочетох, че снимката е направена на погребението на убито палестинско момче. Така разбрах, че си напуснал Йерусалим и си в Газа.

Няколко седмици по-късно медиите започнаха да наричат този конфликт истинска война. Стоях като прикована пред телевизора, ужасявайки се, че сраженията ще започнат пред очите ми, докато гледам. Имаше толкова много деца — някои приличаха на първокласници като Вайълет, други може да бяха в предучилищна забавачка като Лиъм. Гледах интервю на журналист с местна жена, която обясняваше, че не позволява на трите си деца да спят в една и съща стая — ако върху къщата падне бомба, да не убие и трите наведнъж. После видях семейства, които вече изобщо нямаха покрив.

— Искаш ли да гледаме „От местопрестъплението: Ню Йорк"? — попита Дарън и се настани на дивана до мен, докато следях новините.

— Да — отвърнах и смених канала. Но не бях способна да проследя сюжета. Съзнанието ми — и сърцето — бяха все още в Газа.