Светлината, която изгубихме

LXXVIII

ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИТО СЕ ВПУСНА ПО КРИВИ УЛИЧКИ, опитвайки да превърне пътуването в кратка екскурзоводска обиколка. Идвах за първи път в Израел и сигурно трябваше да обърна повече внимание на това място, да оценя неговите забележителности, но всичко ми беше като в мъгла. Пред очите ми постоянно беше ти в онова болнично легло. И как д-р Шамир казва: „Мозъкът на господин Самсън е мъртъв". „Не мисли за това — казвах си. — Фокусирай се върху онова, което правиш в момента. Бъди силна. Мисли си за неговото жилище." Дали ще ми се види познато? Дали ще се почувствам като у дома си? Дали ще открия нещо, което не съм знаела за теб — или не съм искала да знам? За миг се запитах дали все пак не е по-добре да отида на хотел, но вече пътувахме към жилището ти. Освен това, ако трябва да съм честна, исках да видя къде живееш. Исках да се заобиколя с всичко твое.

— А, Рехавия — каза шофьорът на таксито като му дадох адреса. — Много хубаво.

Прав беше. Кварталът се оказа прекрасен — спокоен и гостоприемен. Опитах да се концентрирам върху сградите, покрай които минавахме, вместо да мисля за онова, което току-що чух и видях в болницата. Питах се какво ли щеше да е, ако тогава бях казала: „Да, идвам в Йерусалим с теб". Дали щях да пазарувам по тия сергии. Или да пия кафе в това малко магазинче? Дали щеше да ни е хубаво заедно, или всичко щеше да бъде опорочено? Въпреки замъгленото съзнание и изтръпването, ме заболя за Вайълет и Лиъм. Разделихме се преди по-малко от ден, а те вече ми липсваха. Искаше ми се да ги прегърна, да почувствам топлината на малките им телца; ръчичките им, обвити около врата ми. Никога не бих могла да ги изоставя.

Най-накрая стигнахме сградата, където живееше, аз си взех багажа и се изправих пред входа. Зад металната решетка имаше масивна дървена врата, а двете бяха обрамчени с красива каменна арка. Аз също бих избрала да живея в такава сграда. Изглеждаше стабилна, уютна, сякаш закриляше семействата вътре, осигуряваше им безопасност от векове и за векове. Взех да ровя из найлоновата торбичка за ключовете, после изпробвах няколко, докато открия кои отварят металната решетка и входната врата. Качих се по стълбите до третия етаж и пак взех да налучквам, докато намеря правилния ключ.

Вътре изведнъж се почувствах като неканен гост. Забравила бях, че си пристигнал в Йерусалим малко преди да отидеш в Газа. И че дори когато си бил тук, пак си работел като луд. Апартаментът все още нямаше вид на обитаемо жилище. Навсякъде се виждаха кашони с книги — отворени, но не изпразнени. Няколко фотографии в рамки бяха опрени на стените, но не и окачени. Чергите грееха в дръзки ярки цветове, каквито бях виждала по базарите в Турция. Кафяво канапе. Дървено бюро, отрупано с жици и електроника. Стол. Представих си те как работиш, седнал на тоя стол пред компютъра — как кадрираш снимките, коригираш яркостта на цветовете, увеличаваш контраста — точно както беше, като живеехме заедно. Стараех се да си те представям тук, не в болницата. Ти беше жив, правеше онова, което най-много обичаш, усмихваше се. Поне в моите представи.

Отворих вратата към спалнята и го видях сгънато на пода край леглото — одеялото, с което те замерих в нощта, когато ми каза, че заминаваш. Вдигнах го и опрях буза в него. Едва доловимо лъхаше на теб. Върху нощното ти шкафче лежеше копие на „Светлината, която не виждаме"[54]. Приседнах на леглото и мярнах късчето хартия, с което беше отбелязал докъде си стигнал. Страница 254. Нямаше да дочетеш тая книга. Никога нямаше да я довършиш. Животът ти беше прекъснат, срязан ненавреме. Филм, чиято лента се е скъсала и той никога нямаше да стигне логичния си финал. Оставаше толкова несвършено. Толкова неща нямаше никога да завършиш, да видиш, да разбереш.

— Аз ще дочета книгата — казах на глас. — Ще я завърша вместо теб, Гейб.

Чак тогава забелязах с какво си отбелязал докъде беше прочел. Касовата бележка от следобеда ни във Faces & Names. Прокарах пръст върху датата. Дори да знаех, че тогава те виждам за последно, едва ли щях да променя нещо. Пак щях да притискам тялото си до твоето в бара. Пак щях да се любя отново и отново с теб в хотелската ти стая. И пак щях да кажа, че не мога да дойда с теб в Йерусалим.

Но въпреки това не преставах да мисля дали това щеше да се случи, ако бях дошла с теб. Дали щеше да си по-предпазлив, ако бях тук и те чаках? Дали щеше да си по-предпазлив, ако знаеше за бебето, което може да е наше?

Докоснах корема си. Дали бяхме заченали дете оня следобед?

Върнах се вцепенена обратно в дневната, после отидох в кухнята. Хладилникът беше почти празен — горчица, няколко бутилки бира. В бюфета открих пакет кафе на зърна, полупразна кутия чай и две пликчета брецели — едното още неотворено, другото прихванато с щипка. Не предполагах, че толкова обичаш брецели. Защо не съм го знаела?

Върху бюрото в дневната открих зарядно за айфон и включих моя да се зарежда. Имаше още два фотоапарата и айпад. Предположих, че лаптопът е останал на мястото, където си отседнал в Газа. Чудех се дали ще открия начин да го върна. „Може от „Асошиейтед прес" да ми помогнат — помислих си. — Трябва да се свържа с тях. Трябва да звънна на Кейт. И е крайно време да се обадя на Дарън."

Когато телефонът ми се зареди достатъчно, за да оживее, взе да писка, съобщавайки за непрочетени есемеси и непрослушани гласови съобщения. Мама, брат ми, Кейт, Дарън, Джулия, от офиса. Дръпнах чекмеджето на бюрото с надежда да открия лист и химикалка, за да направя списък на обажданията, но намерих плик — единственото нещо в чекмеджето — с надпис „Последно желание и завещание на Гейбриъл Самсън".

Прехапах устни и го отворих. Острият ти почерк изпълваше цялата страница. Сега листът е тук, с мен.

Аз, Гейбриъл Винсънт Самсън, бидейки в умствено и физическо здраве, обявявам своята последна воля и завещанието си, като с това отменям всички предишни завещания.

Посочвам Адам Грийнбърг за изпълнител на последната ми воля. Ако той не може или не желае, тогава посочвам Джъстин Ким.

Дали те знаеха какво се е случило? Дали шефът ти се е обадил и на тях? Трябваше да им звънна. Трябваше да се обадя на Адам.

Нареждам на изпълнителя на моето завещание да изплати с мои средства всички такси и задължения, касаещи моята смърт и погребението ми, както и всички останали сметки и дългове, които имам.

Завещавам на Луси Картър Максуел авторските права на всичките си творби — всички фотографии, включително тези от книгата „Упоритост", както и от новата книга, върху която работя, която се съхранява в моя лаптоп в папка, озаглавена „Нови начала".

Предоставям й пълен контрол върху моята собственост и авторските ми права.

Изненадах се, като прочетох тази част, Гейб. Питах се дали не е един вид извинение, задето включи снимките ми в твоята нюйоркска изложба, без да ме попиташ. И си дадох сметка, че така ще остана свързана с теб чак до края на живота си. Щях да умра, преди да е изтекъл срокът на твоите авторски права. Помисли ли за това, когато изготвяше завещанието? Наистина ли си искал да останем свързани колкото може по-дълго?

Остатъкът от финансите ми, след като бъдат изплатени всички данъци, такси и сметки, трябва да бъде разделен поравно между две благотворителни организации: Национален музей мемориал „11 септември" и „Децата от вторник".

Ако Луси Картър Максуел би искала да притежава някои от моите вещи, аз й ги предоставям. В противен случай бих искал изпълнителят на завещанието да намери подходящо място, където да ги дари.

Удостоверявам валидността на този документ на 8 юли 2014 г.

На този ден ли тръгна за Газа? Всеки път ли пишеше ново завещание, като заминаваш в зона на военен конфликт? Или сега беше по-различно?

Толкова много недовършени разговори останаха, толкова много въпроси имах да ти задам — щеше ми се да ти ги задам. И толкова много имах да ти кажа. Но като прочетох завещанието ти за първи път, реших, че едно нещо непременно трябва да ти кажа, преди да умреш — въпреки че не можеше да ми отговориш; въпреки че не бях сигурна дали изобщо ще ме чуеш.

Намерих визитката, която ми даде Шошана Бен Ами и набрах номера.

— Колко време ще отнеме провеждането на теста за бащинство? — попитах.