Светлината, която изгубихме

I

ПОНЯКОГА ПРЕДМЕТИТЕ СЯКАШ СА ЖИВИ СВИДЕТЕЛИ на историята. Представях си, че дървената маса, около която се събирахме за Шекспировия семинар на Крамър през последната година от следването, е връстница на самия Колумбийски университет — как стои в това помещение още от 1754 г. и как с течение на вековете краищата й са се изгладили от лактите на студенти като нас, което, естествено, няма как да е истина. Аз обаче си я представях така. Също и студентите, които са седели около нея по време на Американската война за независимост, на Гражданската война, на двете световни войни, на войните в Корея, Виетнам и Персийския залив.

Странно, но ако сега ме попиташ кой още беше с нас в онзи ден, едва ли бих могла да ти отговоря. Навремето виждах лицата на всички съвсем ясно, но след тринайсет години помня само теб и професор Крамър. Не се сещам даже за името на асистентката, която влетя в стаята със закъснение. След теб дори.

Крамър тъкмо приключваше проверката на присъстващите, когато ти отвори вратата. Усмихна се към мен, докато сваляше шапката с козирка на бейзболния отбор „Аризона Даймъндбекс" и я пъхаше в джоба, а трапчинките ти се мярнаха за кратко. Погледът ти бързо кацна на свободното място до мен, после и ти го последва.

— А вие сте? — попита Крамър, докато ти ровеше за тетрадка и химикалка в раницата си.

— Гейб — отвърна. — Гейбриъл Самсън. Крамър направи справка в списъка пред себе си.

— Постарайте се да идвате навреме през останалата част от семестъра, господин Самсън — каза. — Заниманията ни започват в девет. Всъщност постарайте се да идвате даже по-рано.

Ти кимна, а Крамър подхвана лекцията за основните теми в „Юлий Цезар"[1].

— „Оттук ний можем само/ да спадаме, а нашият противник,/ напротив, се засилва всеки ден." — започна той. — „Във плаването на живота има/ момент на прилив, който — щом го хванем — / понася ни към слава, а — пропуснат — / оставя ни за цял живот със кил,/ заседнал в плитчини и злополуки."[2]Надявам се всички да сте го прочели. Кой може да обясни какво има предвид Брут за съдбата и свободната воля?

Запомних този пасаж, защото оттогава много пъти съм се чудила дали на нас двамата ни е било писано да се срещнем точно на Шекспировия семинар на Крамър. И дали е въпрос на съдба, или резултат от нашето решение, че останахме свързани през всички тези години. А може да са и двете — хванатият навреме прилив.

При въпроса на Крамър няколко души взеха да прелистват текста пред себе си. Ти приглади къдриците си, но веднага след това те пак се навиха като пружини.

— Ами… — започна ти и моят поглед, както и погледите на всички останали на семинара, се прикова в теб.

Но така и не успя да довършиш.

Асистентката, чието име не помня, влетя в стаята.

— Съжалявам за закъснението — каза. — В една от Кулите близнаци се заби самолет. Показаха го по телевизията точно когато тръгвах за семинара.

Никой не осъзна колко знаменателни са думите й; даже самата тя не го разбираше тогава.

— Пилотът пиян ли е бил? — попита Крамър.

— Не знам — отвърна асистентката, сядайки на масата. — Изчаках да разбера, но новинарският екип изобщо нямаше представа какво се случва. Казаха, че бил някакъв витлов самолет.

Ако днес се случеше нещо подобно, телефоните на всички щяха да прегреят. Съобщения по Туитър и фейсбук, известия от „Ню Йорк таймс". Обаче по онова време комуникациите не бяха толкова светкавични и нямаше какво да смути лекцията за Шекспир. Новината мина покрай ушите ни и Крамър продължи да говори за „Юлий Цезар". Докато си водех бележки, скришом наблюдавах как пръстите на дясната ти ръка несъзнателно повтарят линиите на дървесните шарки по масата. Захласнах се по палеца ти с нащърбен нокът и накъсани кожички. Още пазя тая тетрадка — сигурно е в кашона със записките ми от курса по литература, хуманитарни науки и съвременни цивилизации. Сигурна съм, че е някъде там.