Светлината, която изгубихме

XII

ТАКИВА СЪМНЕНИЯ ОБАЧЕ НЕ МЕ СПОХОЖДАХА ЧЕСТО. Между нас имаше толкова много други неща, в които си пасвахме идеално. И двамата се интересувахме от страстите и увлеченията на другия — от кариерата, която мечтаехме да постигнем някой ден. Ти гледаше всеки епизод на „Иска се цяла галактика" — телевизионното шоу, по което работех тогава — и споделяше впечатленията си от това как извънземните представят различни социални ситуации пред децата. Накрая навлезе толкова навътре в нещата, че започнах да искам мнението ти още преди епизодът да е заснет.

Тогава нямах решаващата дума. Все още. Но все пак ми бяха поверили рецензирането на сценариите и сторибордовете, както и обратната връзка с шефа. Изглежда, съм приемала тия свои задължения по-сериозно, отколкото е трябвало. Когато носех някой сценарий у дома, ти ми помагаше да го разиграем, за да можем после да го обсъдим заедно. И винаги държеше да си Галакто, малкото зелено човече, което приличаше на жабок. Моята любимка пък беше Електра, онази, тъмнолилавата с лъскавите антенки. И някак от само себе си стана така, че четенето на сценариите за „Иска се цяла галактика" ти помагаше да споделяш с мен мечтите си.

Целта на шоуто беше да помогне на децата да говорят открито за чувствата си, но предполагам то беше полезно и на възрастните. Помня точно върху кой епизод работехме, когато се случи този наш разговор. Стана в началото на ноември, някъде в края на първата третина от новия сезон на шоуто.

Галакто седи в предния двор, подпрял главата си с ръце.

Влиза Електра.

ЕЛЕКТРА: Какво има, Галакто? Виждаш ми се тъжен.

ГАЛАКТО: Татко иска да се включа в отбора по звездобол, а аз мразя звездобола!

ЕЛЕКТРА: Той знае ли това?

ГАЛАКТО: Страх ме е да му кажа. Боя се, че ако не харесвам звездобол като него, той вече няма да иска да ми е баща.

ЕЛЕКТРА: Моят татко харесва звездобол, а аз — не, така че правим разни други неща заедно. Защо не направиш списък с нещата, които и двамата с баща ти харесвате?

ГАЛАКТО: Дали ще се получи? И тогава вече няма да се налага да играя звездобол, така ли?

ЕЛЕКТРА: Мисля, че си струва да опиташ.

ГАЛАКТО: И аз!

— Според теб не е ли по-подходящо Електра да харесва звездобола, а баща й — не? — попитах, когато приключихме с четенето. — Нали разбираш — малко да променим половия стереотип. Дали да не го предложа?

— Мисля, че идеята ти е страхотна — отвърна, вгледан в мен малко по-дълго от обичайното. В този момент имах чувството, че харесваш не само идеята ми, но и всички аспекти на това, което съм аз.

Нахвърлях някои бележки по сценария, после пак го прочетох, тоя път наум.

— Как мислиш, дали Електра да не изброи някои от нещата, които двамата с баща й правят заедно? Това може би ще подсили диалога.

Този път ти не отговори и аз се обърнах да те погледна. Взираше се съсредоточено в един гълъб, който гукаше върху противопожарната стълба край прозореца.

— Страх ме е, че ще се превърна в него — пророни. Оставих сценария.

— В кого ще се превърнеш?

Абсурдно е, но отначало реших, че говориш за гълъба. Ти потърка с длан наболата си брада.

— В баща ми. И също като него ще имам големи мечти, които никога няма да се сбъднат. А това ще ме превърне в гневен човек, наранен и вътрешно пречупен. Накрая ще причинявам болка на всички около себе си.

— За какво мечтаеш? — попитах. — Има ли нещо ново?

— Знаеш ли кой е Стив Маккъри?

Поклатих отрицателно глава, а ти грабна лаптопа ми от пода и въведе няколко ключови думи в търсачката, после обърна екрана към мен. Видях корица на списание National Geographic със снимка на момиче върху нея. Имаше забрадка на главата и приковаващи зелени очи. Приличаше на обладано от духове; на кошута, погната от ловци.

— Това — каза ми ти, — е негова работа. Днес в курса по фотография изучавахме негови снимки и аз го почувствах.

Със сърцето си, с душата си, с онова, с което чувстваш най-проникновените неща. Ето такъв искам да бъда. Такъвтрябвада бъда.

В очите ти гореше пожар, какъвто не бях виждала преди.

— Осъзнах, че ако искам да променя нещо, да предизвикам промяна в живота на хората, както ти се опитваш да постигнеш с това шоу, трябва да напусна Ню Йорк. Аз и моят фотоапарат можем да направим много повече другаде.

— Да напуснеш? — повторих като ехо. От всичко казано тази единствена дума заседна в съзнанието ми, подобна на неонов надпис „Спешно отделение". — Какво значи това? Ами ние?

За момент ме погледна безизразно и аз си дадох сметка, че не такъв отговор си очаквал от мен. Ама, я чакай малко,какъвточно отговор очакваше?!

— Аз… Аз не помислих за нас… Това е моя мечта, Луси — отвърна с умоляващ тон. — Просто споделих с теб една мечта. Не можеш ли да се зарадваш заради мен?

— Как мога да се радвам на твоя мечта, в която мен ме няма?! — възкликнах.

— Не че теняма— отвърна.

Спомних си какво ми каза за родителите си преди няколко месеца в парка. Опитах се да загася неоновия надпис и да не мисля какво ще причини това „да напусна" на моята вселена, да не мисля за въпроса, който ти просто подмина без отговор.

— Така е, ти сподели една своя мечта — повторих. — Аз не мога да се разпореждам с мечтите ти.

Видях как по краищата на миглите ти се събират сълзи.

— Искам да накарам хората тук да проумеят, че всички останали човеци по света имат същите мечти като техните, че ние не сме чак толкова различни едни от други. Ако го постигна, ако успея да ги свържа помежду им. — Тръсна глава, думите ти убягваха. — За това обаче трябва да направя още снимки, да посещавам още курсове; трябва да стана най-добрият, преди да замина.

Значи имаше време. Оставаше ни още време. Накрая може би щеше да се случи същото като между вас с майка ти — щеше да ме обичаш от разстояние, а после, когато изпълниш мисията си, пак да се върнеш при мен. Това не изглеждаше чак толкова ужасяващо. Можеше да се получи все пак.

Сграбчих дланта ти с две ръце.

— Ти ще бъдеш най-добрият — казах. — Щом това искаш, ще го постигнеш.

После лежахме прегърнати на дивана и вдишвахме дъха на другия, всеки потънал в собствените си мисли.

— Да ти кажа ли нещо? — обадих се по някое време. Усетих те как кимна.

— Боя се, че някой ден ще стана като майка си. Обърна се с лице към мен.

— Но ти обичаш майка си.

Имаше право. Наистина обичах мама.

— Знаеш ли, че двамата с татко са се запознали, докато следвали право? — попитах. — Някога ставало ли е дума?

Ти поклати отрицателно глава.

— Значи тя също е правист?

— Навремето — отвърнах, пъхайки глава под брадичката ти. — Работела е за областния прокурор в Манхатън, преди ние с Джейсън да се родим. После на бял свят се появил Джей и тя напуснала. Оттам нататък тя се определя единствено чрез положението си спрямо други хора — съпругата на Дон и майката на Джейсън и Луси. Същото става и с толкова други жени. Аз обаче не искам да се случи с мен.

Ти ме погледна право в очите.

— Не е казано, че така ще стане, Луси. В теб има пламък, ти знаеш какво искаш от живота и се трудиш по-здраво от всички останали. — После ме целуна.

Отвърнах на твоята целувка, но продължавах да мисля за майка си — тя сигурно е била същата като мен, но това нищо не е променило. В края на краищата е загубила собствения си облик. Питах се дали наистина това е искала.