Светлината, която изгубихме

XI

ХУБАВО НИ БЕШЕ ДА СМЕ СИ САМО ДВАМАТА, връзката ни ставаше все по-съкровена, но ми трябваше известно време да свикна да ходим по партита заедно. Все имах усещането, че в такъв момент напускам твоята орбита. У теб сякаш имаше някаква мистериозна сила, която приковаваше вниманието на околните към теб, към онова, което казваш, към твоите истории. Нашият свят за двама се превръщаше в свят само от един, а после включваше и всички останали, където аз вече не бях толкова съществена. Затова насред някой твой разказ се измъквах да си взема питие или да намеря някой друг, с когото да си поприказвам.

От време на време те поглеждах, но ти продължаваше да си център на внимание. Накрая все пак се връщаше при мен, вече пиян и изчерпан; сякаш това да очароваш околните изсмукваше цялата ти енергия. Презареждаше, като останем само двамата, но после пак излизахме и се смесвахме с други хора. А аз се чувствах специална, защото си избрал да се презареждаш тъкмо с мен.

Образец за това що е Гейб на купон беше рожденият ден на Гидиън в апартамента на родителите му на Парк Авеню. В една от стаите имаше библиотека с ценни издания, където не биваше да влизаме — поне не с питиетата. Вече не можехме да пазим равновесие след твърде многото коктейли и Гидиън се притесняваше да не повредим някое първо издание на Хемингуей или книга на Набоков с автограф от автора. Като се има предвид как се наливаха всички на партито, сигурно е имал основание да се тревожи.

Аз се заприказвах с гаджето на Гидиън, което работеше в рекламата. Любопитно ми беше да науча нещо повече за начина й на живот — нали навремето планирах такъв и за себе си. Тъкмо сравнявахме различните подходи към разказването на една история, когато те потърсих с поглед — ти беше изчезнал. Предположих, че си отскочил до тоалетната или да си вземеш ново питие, но минаха пет, десет, двайсет минути, а теб все те нямаше.

— Извини ме — казах й, когато вече бях твърде влудена, за да продължавам разговора, — но, изглежда, загубих приятеля си.

Тя се разсмя.

— Сигурно често ти се случва. Аз обаче не се засмях.

— Защо мислиш така? — попитах.

Тя гузно сви рамене — беше разбрала, че е изтърсила нещо не на място.

— О, само казвам, че той има чар. Сигурно хората обичат да си приказват с него.

— Е, не мога да се изказвам от името на всички, но аз определено обичам да си говоря с него — отвърнах. Тя обаче имаше право — точно в това беше твоята магия. Всички искаха да си приказват с теб. Ти създаваше у тях усещането, че думата им се чува, че някой се интересува от тях, слуша ги. Допускам, че донякъде благодарение и на тази твоя дарба хора, които не биха позволили друг да ги снима, често те допускаха до себе си. Ти ги караше да се чувстват видими.Менсъщо ме караше да се чувствам видима.

Взех да обикалям из апартамента, но никъде не те откривах, докато накрая не чух гласа ти откъм забранената стая — библиотеката. Надникнах и те видях да говориш с непозната за мен жена. Имаше червена коса, която се виеше като лъвска грива около деликатната й котешка муцунка. Сърцето ми направо падна в петите, щом те видях да се подпираш на един от шкафовете с книги, изцяло погълнат от онова, което тя ти говореше.

— А, ето те и теб! — подвикнах.

Ти вдигна поглед и по лицето ти не се появи дори следа от гузно смущение. Просто се усмихна, сякаш си очаквал да се присъединя към вас, а аз съм закъсняла.

— Мен ли? — отвърна. — Ето тетеб! Рейчъл тъкмо ми разказваше за ресторанта, в който е хостеса. Каза, че може да ни уреди с намаление за фиксираното меню.

Погледнах към Рейчъл, която определено не изглеждаше толкова щастлива да ме види. И вече беше омагьосана от теб.

— Много мило от твоя страна — казах. Рейчъл се усмихна сковано.

— Приятно ми беше да се запознаем, Гейб — обърна се към теб. После вдигна празната си чаша. — Отивам на бара да си налея. Ти вече ми имаш телефона. за резервации.

— Пак благодаря — отвърна ти и сега усмивката ти огряваше нея, не мен. После тя излезе.

Не знаех какво да кажа. Не те бях заварила да вършиш нещо нередно — просто си говореше с нея за намаленията в ресторанта. Защо обаче двамата бяхте точно в библиотеката? Защо не дойде да потърсишмен?

— Какви ги вършиш тук? — попитах, стараейки се да прозвучи безгрижно.

Ти прекоси стаята и затвори вратата с ухилена физиономия.

— Разузнавах за местенце, където да направим ето това — отвърна. После ме сграбчи за китките, вдигна ръцете ми над главата и ме притисна към един от шкафовете с книги, докато ме целуваше жарко. — Ще се любя с теб в библиотеката — каза, — докато оттатък се вихри купон. И няма да заключвам вратата.

— Но… — понечих да възразя.

Ти отново ме зацелува и аз престанах да протестирам. Вече не ми пукаше, че съм те заварила в библиотеката с Рейчъл. Интересуваха ме единствено твоите пръсти, които смъкваха чорапогащника ми, и звука от разтварянето на ципа на панталона ти.

Сега не бих се примирила; тогава също не би трябвало да се примирявам — но ти ми запечата устата с целувки, разсея тревогите ми с оргазъм. А трябваше да ти поискам обяснение. Трябваше да ти се навикам, че флиртуваше с друга, а не дойде да ме потърсиш. Но ти беше като наркотик. Упоена от теб, за мен нищо друго нямаше значение.

— Шшшт — прошушна тогава и ми вдигна полата. А аз дори не си давах сметка, че издавам някакви звуци.

Толкова силно прехапах устни да не изкрещя, като свършвах, че като те целунах, после по устните и на двамата остана кърваво петно.

Обичах те толкова силно — и не се съмнявах в твоята любов към мен — но въпреки това не забравях Стефани; предполагам, дълбоко в себе си съм се страхувала, че може да се случи отново — да ме зарежеш заради някоя нова Стефани, Рейчъл или друга от милионите жени, на които се натъкваш в метрото, по кафенетата на „Старбъкс" или в кварталната бакалия. Везните на нашата връзка невинаги бяха балансирани. Обикновено бяхме изравнени, обикновено се намирахме в покой, но от време на време аз се озовавах много по-ниско от теб, опитвайки отново да се издигна, опасявайки се, че твоят полет нагоре ще е с някоя друга и аз вече никога няма да имам шанс да се изравня с теб. Но дори тогава, в библиотеката, да ти бях казала нещо, едва ли щеше да бъде по-различно.

Защото не заради друга жена е трябвало да се тревожа.