Светлината, която изгубихме

XLI

В ЖИВОТА НА ЧОВЕК ИМА СЪБИТИЯ, които се усещат като повратен момент още в мига на случването им. Единайсети септември се превърна в повратна точка в моя живот. Другият такъв момент беше твоето заминаване. Третият стана оная Коледа с Дарън. По онова време бяхме гаджета има-няма година и половина, но аз вече знаех, че ще се оженим. Не непременно веднага, но че все някога ще се случи — стига да не ни сполети нещо непредвидено. По-точно, стига ти да не ни сполетиш. За мен ти беше единственият човек, способен да осуети брака ми с Дарън. Питах се дали в такъв случай не трябва да се откажа от него, но още тогава бях наясно, че не мога да те имам, и не си представях живота без Дарън. Освен това го обичах — обичам — дълбоко и предано. Просто не така, както обичах — обичам — теб.

Все така те сънувам — казвала съм ти го — още откакто замина. Как двамата с теб си правим пикник в Сентръл Парк, или сме в хотелска стая, или берем ябълки. Понякога сънят е за нещо, което наистина сме правили заедно, друг път — не. Но винаги завършва по един и същи начин — ти ме притегляш към себе си, телата ни се притискат, устните ни се срещат — а после се събуждам, сърцето ми препуска и изпитвам вина, задето след всичките тия години продължавам да мисля за друг, и то докато съм в леглото с Дарън. Толкова се старах да прогоня тия сънища, но те продължават да ме спохождат.

Ти сънуваше ли ме? Сънуваш ли ме в този момент?

ЕДНА СУТРИН, малко преди двадесет и шестия ми рожден ден, видях твоя снимка в „Ню Йорк таймс". Протестиращи цивилни в Пакистан, пострадали при атака с дрон. Пакистанци, не иракчани. Ти се беше преместил. Сменил беше страната, без да ми се обадиш.

Същата нощ пак те сънувах, но този път сънят беше различен. Прекосявахме площад „Таймс скуеър" и отнякъде се зададе тълпа туристи. Изпуснах ръката ти, бяхме разделени и аз те търсих къде ли не. Обзе ме паника и явно съм викала името ти насън, защото в следващия момент усетих как Дарън разтърсва рамото ми. „Това е кошмар. Събуди се, Луси."

Отворих очи, плувнала в пот, паниката все още ме владееше.

— Какво беше? — попита Дарън. — Все повтаряше „давам"[30]. Какво даваше, Луси?

Поклатих глава.

— Не… знам — заекнах. Всъщност много добре знаех, че изобщо не съм викала „давам".

Дарън ми донесе чаша вода, после се върна в леглото и ме притисна плътно към себе си.

— Всичко е наред — занарежда. — Аз съм до теб. И ще държа лошите сънища надалече.

Обвих ръце около него, но знаех, че никой не би могъл да ме отърве от лошия сън. Дълго след това останах будна, задрямах чак по изгрев слънце.

На следващия ден ти пратих имейл от работата. „От известно време нямам никакви вести от теб, но видях, че сега си в Пакистан. Снимката ми хареса. Ще останеш ли дълго там?"

Отговорът не се забави. „Привет, Луси! Много се радвам, че се обади. Дано си добре. Аз съм в Пакистан от няколко месеца и вече питат дали мога да се прехвърля окончателно. Сигурно ще се съглася. През лятото най-вероятно пак ще бъда в Щатите. Надявам се да се видим. Гледам да следя „Иска се цяла галактика", докато пътувам. Твоят екип върши страхотна работа. Галакто все още ми е любимец."

Помниш ли, че тогава ми писа? Толкова се зарадвах. Поуспокоих се, като разбрах, че не би се преместил, без да ми кажеш, сякаш Земята отново се въртеше с нормална скорост. Честно казано, не знам защо това беше толкова важно за мен. Сигурно защото все още държах да съм фактор в живота ти, да съм човекът, с когото споделяш най-напред; нищо че за мен ти не беше този човек. Някой психолог би се позабавлявал с такъв казус.

Обаче ти не ми каза тогава, че си срещнал една журналистка — Рейна — която предаваше от Исламабад, и точно заради нея обмисляш да се преместиш. Не знам как бих се почувствала, ако го бях разбрала тогава. Честно казано, радвам се, че не ми каза.