Светлината, която изгубихме

XXIII

ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВА ДА МИ КАЖАТ НЕЩО, а аз доста по-късно да осъзная колко е било важно. Изглежда, винаги става така, като говоря с брат си. При всеки наш сериозен разговор — не просто делничното „Как си?" и „Как върви в работата?" — чак след години разбирам какво е искал да ми каже. Няколко седмици след като ти замина, Джейсън ми се обади. По онова време беше на двайсет и осем и ходеше с Ванеса от около година. Двамата се бяха запознали в лабораторията — тя отговаряше за комуникациите на фармацевтична компания, а той се опитваше да разработи някаква таргетна терапия срещу рака, която и досега не ми е съвсем ясна.

— Здрасти, Лулу — започна, когато отговорих на мобилния. — Исках. ами. реших да видя как си. Мама каза, че положението при теб напоследък било доста зле.

— Така е — отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи заради неговата загриженост. — Той толкова ми липсва, Джей. Обичам го и го мразя и всичко е. просто ужасно. — Гласът ми взе да трепери. Не съжалявах, че не тръгнах с теб — за това оставах категорична — но отново и отново прехвърлях нашите разговори в главата си и се опитвах да проумея дали не съм пропуснала да кажа нещо, което е могло, да те задържа при себе си. Питах се какво в поведението ми те е накарало да пазиш тайни от мен. Чудех се дали би се държал различно, ако живееше с друга. Кейт още в началото ме предупреди, че вероятно скоро ще ме зарежеш. Тогава не й повярвах, но сега се чудя дали не е била права.

— О, Лу — обади се Джейсън, — не исках да те разплаквам. — Аз просто. ами. двамата с теб досега не сме говорили за този тип отношения. Помниш ли когато ние с Джослин скъсахме за последно?

Нямам спомен дали съм ти казвала някога за Джослин, но Джей ходеше с нея в колежа и малко след това. Запознаха се във втори курс в Принстън и цели пет години ту бяха заедно, ту късаха, докато тя накрая реши да следва медицина в Станфорд и след кратка връзка от разстояние двамата се разделиха окончателно. Сигурно тия техни пет години нямат нищо общо с нашите. как ли да ги смятам сега. тринайсет? Единайсет?

— Да — отвърнах, макар че си го спомнях доста смътно. По онова време учех в колежа и толкова бях обсебена от собствените си вълнения, че нямаше как да следя какво се случва и с брат ми.

— Скъсах окончателно с нея чак когато осъзнах, че двамата сме като в експеримента с желираното мече. Помниш ли го? Мисля, че ти го демонстрирах в лабораторията, когато дойде да ме видиш в първи курс. Ти изсипа бертолетовата сол в епруветката, после пусна желираното мече и тези две съставки, толкова безобидни поотделно, експлодираха. Така става винаги. Ние с Джослин бяхме също като съставките в този експеримент. Съберяхме ли се заедно, експлодирахме. Това беше по някакъв начин вълнуващо и прекрасно, но кой би искал да живее толкова взривоопасно?

— Ъхъ — измърморих, мислейки си за нас двамата. Ние не се събирахме и разделяхме непрекъснато, но връзката ни пак беше вълнуваща и прекрасна. Заедно бяхме по-добри, отколкото поотделно.

— Както и да е. Като срещнах Ванеса обаче, всичко беше съвсем различно. Приличаше на… химичната реакция „Олд Насау". Помниш ли я? Там се започва с три безцветни разтвора, като в началото смесваш два от тях. Аз, така да се каже, съм сместа от първите два разтвора. Когато прибавиш третия към нея, отначало нищо не се случва, но после разтворът става оранжев заради калиевия йодат, а малко след това отново променя цвета си и става черен — както знаеш, това е любимият ми цвят, защото съдържа всички останали цветове. И така си остава.

Той замълча. Аз също мълчах. Идея нямах какво да му отговоря.

— Казано накратко, Лу, колкото по-дълго трае една връзка, толкова по-добра става. Вместо експлозията с желираното мече, идва реакцията часовник[18]. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тогава не го разбрах, но сега вече ми е ясно. Благодарение на Дарън. Макар че той сигурно би определил любовта като хубаво вино — с времето неговият аромат се мени и става по-плътен.

— Но аз толкова го обичам, Джей — едва успях да пророня.

— Знам — отвърна той. — Аз също обичах Джослин. И все още имам чувства към нея. Сигурно ще бъде така цял живот. Но сега обичам Ванеса — по различен начин. Просто исках да ти кажа, че има много начини да обичаш някого, и съм сигурен, че пак ще ти се случи. Може да не е съвсем същото, но в някои отношения вероятно ще е даже по-хубаво.

— Не ми трябва — прошепнах. Исках да обичам единствено теб. Не можех да си представя нещо по-хубаво от това.

Джейсън мълча известно време.

— Вероятно избързах да говоря за това — каза най-накрая. — Извинявай. Не ме бива много за тия работи. Но е възможно този разговор да стигне до твоите неврони и да си спомниш за него, когато най-много имаш нужда.

— Ъхъ — отвърнах. — Хубаво. Благодаря, че се обади.

— Обичам те, Луси, както водородът обича кислорода. Съвсем друг вид любов. Изначална обич.

Когато го каза, аз се разсмях през сълзи — само брат ми би могъл да говори за любовта, използвайки елементи от Менделеевата таблица.