Светлината, която изгубихме

XLIV

ИМА ОПРЕДЕЛЕНИ ВЪПРОСИ, КОИТО ПРОМЕНЯТ СВЕТА. Не големия, а оня, малкия — личния свят. Мисля, че „Ще се омъжиш ли за мен?" е начело в тоя списък.

Последната седмица на май, малко след като двамата с теб се видяхме, Дарън внезапно ми каза да стягам куфарите, защото планираше изпреварващо годишнината ни пътуване по време на почивните дни за Деня на загиналите във войните. Този изненадващ четиридневен уикенд извън града трябваше да отбележи събирането ни под един покрив и че скоро се навършваха две години, откакто ходехме. Той все още не беше схванал, че големите изненади никак не са ми по вкуса, но аз се стараех да играя по неговите правила. Очевидно Дарън обичаше да планира всичко и да ме изненадва в последния момент, затова опитах да потисна чувствата си и просто да оценя колко много е вложил в този жест. Но все пак опитах да отгатна къде ще ме води. Предполагах, че ще бъде в Кейп Код или някъде по крайбрежието на Мейн, защото разполагахме само с четири дни, и двамата харесвахме плажовете и на нито едно от тия места не бяхме ходили като двойка. Но когато Дарън ми връчи списък какво да взема, забелязах, че там не е споменат бански костюм.

— Не забрави ли нещо? — провикнах се, докато подреждах куфара.

Дарън се приготвяше да ляга и се появи по тениска и боксерки, ухаещ на тоалетен сапун и паста за зъби. Хвърли един поглед на списъка в ръката ми, препрочитайки го от горе до долу.

— Не — каза най-накрая. — Нищо не съм забравил. Всичко е тук.

— А бански — попитах.

— Не — пак каза той. — Всичко, от което имаш нужда, е тук. Наложи се да ревизирам очакванията си за уикенда. Дали пък не отивахме в Бъркшиърс? Или в оня спа курорт в Кънектикът, за който най-голямата му сестра постоянно приказваше? И на двете места щеше да е забавно.

— Ще можеш ли утре да си тръгнеш от работа точно в пет? — попита той.

Кимнах.

— Предупредих Фил и той каза, че няма проблем.

Дарън стоеше пред куфара си и също подреждаше багажа.

— Ще те чакам пред офиса и ще продължим заедно.

— Мога да дойда направо във фирмата за коли под наем — предложих.

— Недей. — Той сгъна чифт панталони, така че ръбовете им да не пострадат, и ги сложи в куфара. — Някак по-логично е аз да дойда да те взема.

Спрях за момент да подреждам моя куфар, за да видя как прави чорапите на топка и ги пъха в обувките — сложи по три чифта във всяка маратонка, като протягаше врат, за да се убеди, че пространството е максимално оползотворено.

Понякога се случваше да го наблюдавам с една-единствена мисъл в главата: „Мой. Това е моето гадже; тялото, до което се сгушвам; ръката, която хващам". Теб никога не съм те чувствала изцяло мой, както усещах — усещам — Дарън. С теб имах чувството, че принадлежиш единствено на себе си и само понякога, когато ти решиш, ми се отдаваш за кратко под наем; аз обаче никога не съм била твой пълновластен собственик. Но Дарън ми принадлежеше. Фактът, че го чувствах изцяло мой, ме караше да пренебрегвам неща, които може би не е трябвало да игнорирам.

По-късно се промъкнах в леглото при него, обвих ръце около гърдите му и го целунах по тила.

— Добре, схванах, това пътуване е твоята изненада. Край на опитите да променя каквото си намислил.

Той се обърна, целуна ме и аз почувствах как набъбва и се втвърдява.

— Ей! — възкликнах с вдигнати вежди.

— Ей — отвърна тихичко той.

Повдигнах тениската му и очертах с целувки пътя си надолу по торса, чак до ластика на боксерките, после ги смъкнах и продължих да целувам по-надолу.

— О, Луси! — И той ме повали на леглото до себе си. Тая нощ останахме будни до много късно.

Целия следващ ден бях гроги на работа и слязох при Дарън с десет минути закъснение.

— Къде се губиш? — посрещна ме той, когато най-накрая се появих на тротоара.

Заварих го да крачи нервно напред-назад край една лимузина, спряна до бордюра.

— Това не ми прилича на кола под наем — казах.

Той се разсмя и нервността му, или каквото там беше, се изпари.

— Не е. Отиваме на летището.

— На летището?! — възкликнах.

— Ще те водя в Париж! — обяви той. — Как беше тая точка в твоя списък на живота: „Да отида в Париж за един дълъг уикенд просто ей така".

Ококорих очи.

— Ама, ти сериозно ли?! — попитах напълно втрещена. Неочаквана ваканция в Париж! Такива неща стават само по филмите, не и в реалността. Но сегасе случвашев действителност. И се случваше на мен!

Това беше невероятен и страшно романтичен жест. От ония, за които всяко момиче мечтае. Но след преминаването на първоначалния шок се почувствах малко странно — също както когато Дарън взе Ани.

Щеше ми се и аз да имах право на глас. Ами, ако исках да отседнем в някой определен арондисман[31]. Или да отскочим до Биариц[32], докато сме там? А защо не и до Живерни[33]?

— Сериозен съм като глобалното затопляне — отвърна той. — Хайде, трябва да сме навреме на летището! — И отвори пред мен вратата на лимузината.

— А паспортът ми? — казах, докато се настанявах в колата.

— Тук е — успокои ме и седна до мен, барабанейки с пръсти върху чантата на лаптопа.

КОГАТО ПРИСТИГНАХМЕ НА ЛЕТИЩЕ „КЕНЕДИ", установих, че е запазил места в бизнес класа.

— Ти луд ли си?! — възкликнах, докато чакахме в салона на „Американ Еърлайнс".

— Натрупах мили[34]— отвърна той. — И точки от кредитната карта. Нищо не ми струваше.

Измерих го с присвити очи и той се разсмя.

— Добре, де, дори да съм платил за всичко като поп — каза, — заслужава си до последния цент. Това е първото ни пътуване до Париж!

НА БОРДА НИ ПОДНЕСОХА НАЙ-ВКУСНАТА ХРАНА, която някога съм яла в самолет; всеки от нас получи и по една малка бутилка вино. Дарън ми наля, бъбрейки с такъв ужасен френски акцент, че от смях чак ми потекоха сълзи. Те отмиха и последните следи от раздразнението, че е планирал пътуването без мен. Заспахме, хванати за ръце, и се събудихме чак когато стюардът донесе закуската.

Щом излязохме от летището, Дарън ме поведе към перона на влака за града, който после сменихме с метро.

— Къде отиваме? — попитах по някое време.

— Изненада — отговори той.

Когато излязохме на повърхността от спирката на метрото, се оказа, че се намираме точно до катедралата „Нотр Дам".

— Божичко! — възкликнах.

— Красиво е, нали? — каза той. — Но това още не е изненадата. Апартаментът ни е съвсем наблизо. Надявам се и на живо да е толкова хубав, колкото беше на снимките.

Дарън беше открил жилището по интернет и го беше наел за три нощувки, което във времето преди Airbnb[35]си беше същинско чудо. Като пристигнахме, се оказа, че не е точно като на снимките, но пак беше очарователно. Имаше балкон, който гледаше към Сена, и беше обзаведено точно както човек си представя един парижки апартамент — богато орнаментирани гипсови корнизи, дръзки цветове и чудати декорации. Освен това леглото беше кръгло.

— Никога не съм виждал такова нещо! — възкликна Дарън, като влязохме в спалнята. — Това определено го нямаше на снимките.

Стоях до него, забила поглед в леглото.

— Не знаех, че произвеждат кръгли чаршафи и завивки — отбелязах. — И одеяла. Може пък да е някоя френска мода.

Дарън се почеса по главата.

— Може да е просто приумица на собственика. Разсмях се.

— Дано да си доволна — каза той, прегръщайки ме през раменете.

— Разбира се, че съм доволна — отвърнах. — Това ще е истинско спално приключение.

ПРЕЗ НОЩТА СЕ НАЛОЖИ ДА СПИМ ПРИТИСНАТИ по-плътно от обикновено, за да не ни провиснат краката извън кръга. Имаше нещо мило в това да спим вплетени един в друг, както навремето спяхме с теб. И с Рейна ли спеше така? А с Алина? Ами, с жените, които — сигурна съм — си имал междувременно, въпреки че никога не призна за тях.

СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН БЕШЕ СЪЩИНСКА ВИХРУШКА от забележителности — катедралата „Нотр Дам", Лувърът, Айфе-ловата кула, църквата „Сен-Шапел". Вечеряхме под открито небе и виждах как Айфеловата кула се къпе в светлина на всеки кръгъл час, сякаш поръсваше целия град с вълшебен прашец.

— Щастлива ли си? — попита Дарън, когато за десерт поднесоха крем брюле и тосканско десертно вино „Вин Санто" към него.

— Невероятно — отвърнах. — Благодаря ти за това пътуване. Загледах се в звездното нощно небе над нас, в сградите на Париж и покритите с павета улици. Погледнах Дарън, който ми се усмихваше. И сърцето ми се изпълни. Но после една миниатюрна част от мен — оная, на която й се щеше да бяхме планирали пътуването заедно — се запита доколко той прави всичко това заради мен и доколко заради себе си, защото иска да е един от ония, дето организират за приятелката си пътуване изненада до Париж. Дарън открай време го прави, засипва ме с разни впечатляващи жестове, но след всичките тия години продължавам да се питам доколко го прави заради мен и доколко заради себе си.

Точно преди да заминем за Париж — той вече ми беше казал за мистериозното пътуване по случай нашата годишнина, което планира — му купих гривна. Тя беше от ония, с метална пластина, върху която може да се гравира нещо. От външната страна поръчах да изпишат името му, а от вътрешната, откъм китката — „Обичам те. ХО, Луси".

Когато и последната лъжичка крем брюле беше изядена, бръкнах в чантата си за кутийката с гривната.

— Имам нещо за теб — казах. — Подарък за годишнината.

— И аз имам нещо за теб — отвърна той.

— Мислех, че подаръкът ми е това пътуване — казах, играейки с кутийката в скута.

— То е само част от подаръка — уточни Дарън. — Но знам едно по-хубаво място за размяна на подаръци. — Хвърли поглед на часовника си. — Нещо против да потичаме малко?

Погледнах си краката.

— С токчета съм — казах.

— Само едно малко кросче. Ще те крепя да не паднеш.

Така че той се разплати, а после двамата хукнахме, хванати за ръце, по павираните улички на Париж, докато не се озовахме в средата на моста „Пон Ньоф".

— Точно навреме — възкликна Дарън, поглеждайки към Айфеловата кула, която за пореден път заблестя, окъпана в светлина. После падна на едно коляно и извади малка кутийка от джоба на панталона си. — Луси, ще се омъжиш ли за мен? — каза, още преди да проумея какво точно става.

Почувствах как по тялото ми преминават вълни, как стомахът ми се свива. Сигурно е трябвало да го очаквам, но всъщност ми дойде като гръм от ясно небе. В този момент изобщо не мислех за теб. Нито че Дарън беше планирал пътуването без мен. И че, изглежда, изобщо не се интересуваше от моята работа. Нито че за него мечтите ми са „сладки", а не нещо важно. Тогава единствената ми мисъл беше колко е сладък. Колко много ме обича. Колко премислено беше предложението му, колко добре планирано. Как създава у мен усещането, че е единствено мой. И колко ми харесва всичко това.

— Разбира се — отвърнах. — Категорично. Да.

Той се изправи, сграбчи дясната ми ръка и опита да ми надене пръстена — независимо на кой пръст — докато не му подадох лявата си ръка.

После се целунахме, а Айфеловата кула продължаваше да пръска светлина — моментът беше от ония романтични мигове, каквито има само по книгите, във филмите или в дневниците на петнайсетгодишните.

Оттогава все се питам ти би ли си направил целия този труд, за да предложиш брак на някоя жена. Как предложи на Алина? Май не помня да си ми разказвал как е започнало всичко, а само как приключи.