Светлината, която изгубихме

XLII

СЪЩАТА ГОДИНА ДАРЪН МИ ПОДАРИ ОБУВКИ НА МАНОЛО БЛАНИК за рождения ден. И двамата с него решихме да живеем заедно. Ходехме малко повече от година и половина, а договорът за наем и на двамата изтичаше през лятото.

— Хайде да си намерим ново жилище — предложи той, — което няма да е нито твое, нито мое, а ще е наше.

Идеята ми хареса. Навремето ми беше някак неловко да вадя дрехите ти от чекмеджетата, за да отворя място за моите, а ти предложи да свалиш няколко от постерите си, за да мога да окача моите. Тогава ти сподели своето жилище с мен и аз не исках да се разпростирам прекалено, нито да правя големи промени — даже ако ми беше дал шанс напълно да преобразя апартамента.

— Според теб какво трябва непременно да има на новото място? — попита Дарън, вземайки лист и химикалка от масичката за кафе — бяхме в неговото жилище. Май повечето време прекарвахме там. Вероятно защото беше по-просторно, намираше се близо до спирка на метрото и имаше специално легло за Ани, което тя обожаваше — твърде голямо да го местим и прекалено скъпо, за да купим още едно.

— Миялна машина — казах, качвайки крака само по чорапи на масичката. — Светлина. Нека бъде възможно най-просторното жилище, което ни е по джоба.

Той кимаше и трескаво записваше.

— Ще добавя — каза, — да е близо до спирка на метрото, до добри ресторанти и магазини и да е с две спални.

— Две спални? — възкликнах и спуснах крака на пода.

— За гости — уточни той, без да ме поглежда.

Но аз веднага се сетих. Мислеше за бебе. Да заживея с Дарън не беше като да се пренеса при теб. Сега нещата изглеждаха доста по-сериозни. Повече приличаше на истинско съжителство. Като последна стъпка преди годежа.

Посветихме уикендите на издирването на ново жилище. Дарън нямаше да се примири с нещо по-малко от перфектно. Брокерът ни вече беше готов да ни убие.

— Мисля, че е това — казах на Дарън една неделя в края на април. Жилището беше отпреди войната, строено сякаш без план — имаше вестибюл, коридори, прозоречни ниши и сводеста арка към кухнята. От улицата го деляха само два реда стълби, а една от стените в голямата спалня беше оставена с оголени тухли.

— Харесва ми. Дарън ми се усмихна.

— Аз пък харесвам теб.

Пернах го и се разсмях.

— А апартаментът харесва ли ти? — попитах.

— Харесва ми — отговори. — И не само защото ти го харесваш.

— Хубаво — казах.

Подписахме договора за наем още същия ден и се нанесохме три седмици по-късно. Направихме купища снимки и аз постнах ухилените ни физиономии във фейсбук. Отидохме в Bed Bath & Beyond и накупихме всичко, което ни разсмиваше — буркан за бисквити с формата на мъфин; чайник с изваяно на него лице; завеса за баня със снимка на завеса за баня, на която имаше снимка на завеса за баня и така до безкрай.

— Mise en abyme— казах.

Дарън ме погледна така, сякаш му говорех на неразбираем език, което май си беше истина.

— Феноменът на Куейкър Оутс — уточних. — Изображение, което съдържа собственото си изображение и това се повтаря отново и отново.

— Не знаех, че си има име — каза.

Ти сигурно щеше да го знаеш, но точно в този момент не мислех за теб. Не мислех за теб и когато Дарън плати всички покупки, нито когато се прибрахме и започнахме да си играем да „дръж, куче" с Ани. Но нямаше как да не сравня първата си нощ с Дарън в общото ни жилище с първа ни нощ в твоето студио, което после стана наше, а накрая само мое.

Двамата с Дарън заедно приготвихме вечерята — истинска кулинарна фантазия, която включваше къкрещи сосове, кокошка от породата „Корниш" и бутилка шампанско. После изведохме Ани на разходка, гледахме филм и се любихме.

С теб си поръчвахме пица, поделяхме бутилка вино и се любехме върху всяка възможна повърхност. На дивана, на пода, на масичката за кафе — е, и на леглото, разбира се. На следващата сутрин се събуждахме и повтаряхме всичко отначало.

Само че с теб не си миехме един на друг косата под душа, както направихме с Дарън в оная първа сутрин. Не знам как не сме се сетили за това, но е нещо прекрасно — да измиеш косата на човек, когото обичаш, а после той да направи същото за теб. Толкова е интимно. Може би се дължи на генетичния материал, който сме наследили от маймуните: те постоянно пощят партньора си.

Освен това ние с теб не си оставяхме бележки в хладилника. Малки листчета, залепени върху бутилките, съдовете и кутиите с продукти; така например млякото казваше: „Обичам те", портокаловият сок — „Ти си красива", опаковката със сиренето на конци — „Толкова съм щастлив" и „Аз също" непосредствено до картинката на оня папагал Polly-O.

Нямам спомен откъде тръгна тая наша традиция с Дарън, но помня как си помислих: „Ето това е нещо, което Гейб никога, ама никога не би направил. Сигурно щеше да реши, че е супер тъпо". Дано не е така. Дано греша. Защото това ми харесваше.