Светлината, която изгубихме

LXXIX

СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ШОШАНА МЕ ЧАКАШЕ в болницата. Вече ми беше уредила час при акушер-гинеколог — той беше съгласен да ме прегледа и да поръча теста. Д-р Мизрахи имаше правомощията да нареди да направят кръвен тест и на теб.

Когато й се обадих по телефона, Шошана още не знаеше колко време ще отнеме получаването на резултатите от теста.

— Ще разбера и ще Ви кажа — обеща, — но сигурно ще са нужни поне няколко дни. Утре вечер започва шабат[55].

Съвсем бях забравила за шабат. Но пресметнах, че дори при това положение ще имам резултатите в неделя сутринта, което напълно ме устройваше. Дотогава апаратурата щеше да диша вместо теб. Аз също щях да съм до теб.

Вселената обаче имаше други планове. Д-р Мизрахи ни чакаше пред лабораторията за кръвни изследвания.

— Господин Самсън в момента е добре, но прекара неспокойна нощ — каза веднага след като се поздравихме.

— Моля Ви, наричайте го Гейбриъл — казах им на двете с Шошана. Те вече знаеха нашата тайна. Струваше ми се неестествено да продължават да те наричат по фамилия. — Какво стана?

— Имаше лека треска — отвърна тя, докато я следвах на влизане в лабораторията. — Дежурният лекар смята, че е възможно да развива сепсис, затова е увеличил антибиотиците и му е дал ацетаминофен.

— Сепсис? — повторих. След тази дума почти нищо друго не стигна до съзнанието ми.

— За съжаление, понякога се случва при пациенти на животоподдържащи системи. Това е сериозна инфекция. Но Гейбриъл, изглежда, се е разминал с нея, поне засега. — Д-р Мизрахи спря, като влязохме в лабораторията. Застанах до нея.

— Възможно ли е заради сепсиса да почине всеки момент? — попитах.

— Има множество рискове, когато пациентът е на животоподдържащи системи — отговори тя.

Искаше ми се тя да обясни по-подробно, но реших да не задълбавам.

— Има ли шанс днес да направим теста — попитах. — Или поне утре? Не искам да умре, без да е разбрал. — Усетих как гърлото ми се свива. За миг ми мина през ум няма ли да е по-лесно да умреш по друга причина, не аз да вземам това решение. Но потръпнах само при мисълта как тялото ти се разлага отвътре и те трови. Не можех да го позволя. Не можех да допусна да ти се случи такова нещо.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна д-р Мизрахи.

После един мъж с мили очи и дълга къдрава коса, прибрана на конска опашка, ми взе кръв и обеща да прати резултатите от теста веднага щом станат готови. След това дойдохме тук, при теб.

И ЕТО НИ СЕГА ТУК, ГЕЙБ. Успях да се овладея, когато влязох в болничната ти стая тая сутрин. Не рухнах. И още се държа. Силна съм. Заради теб. Заради бебето. Представям си, че това е работа, която мен чака. И правя всичко по силите си.

Дежурната сестра, която заварихме в стаята, каза, че е възможно да ме чуваш. Знам мнението на д-р Шамир за твоя мозък, но сестрата препоръча все пак да ти говоря от време на време. Така направих. И продължавам.

Разказах ти нашата история. Зададох ти въпроси, на които никога няма да отговориш. Казах ти за бебето. Детето, което може би е наше. Или не е.

Не знам кое е по-зле — да е наше, или да не е.

Сега държа ръката ти. Усещаш ли пръстите ми, преплетени с твоите?

Лекарите изобщо не е трябвало да те включват към тая апаратура, но никой не е знаел и ето те сега тук — няма как да спрат системите, освен ако аз не им кажа. Много се старая да не ти се ядосам. Не, наистина, Гейб, как може да ме поставиш в това положение?! Как може да искаш от мен да те убия?! Помисли ли изобщо какво ще ми коства вземането на подобно решение? Ще трябва да живея с тази мисъл чак до края, Гейб. Вече знам, че стореното ще ме преследва в сънищата ми отново и отново. Ще усещам допира на колосаните чаршафи, ще чувам равномерното ти командно дишане.

Как мислиш, дали е добре да легна до теб? Ще внимавам. Няма да докосна нито една от тия тръбички. Няма да засегна счупената ти ръка. Просто… искам още веднъж да те прегърна. Толкова ми е хубаво с глава на гърдите ти. Толкова на място се чувствам. Винаги е било така.

Ти ме оформи като човек. Знаеше ли го? Ти и 11 септември. Резултатът е личността, която съм сега; житейските избори, които съм направила. Всичко това е благодарение на теб. Благодарение на случилото се в онзи ден.

Може ли да те целуна по бузата? Просто искам отново да те почувствам с устни.

Но каквото и да правя, това няма да те върне, нали?

Ще трябва да приема този факт.