Светлината, която изгубихме

VII

ПО-КЪСНО ЛЕЖАХМЕ В ТВОЕТО ЛЕГЛО с тела, осветени единствено от светлините на града, които се промъкваха през щорите. Сгушени като лъжички един в друг, ти беше зад мен, ръката ти ме обгръщаше, а дланта ти почиваше върху голия ми корем. Чувствахме се изтощени, утолени и все още малко пияни.

— Искам да се махна от тая работа — прошепна, сякаш тъмнината ти помагаше да го кажеш гласно.

— Хубаво — промълвих сънливо в отговор. — Махни се от тая работа.

Ти прокара пръст по гънката под гърдите ми.

— Искам да направя нещо значимо — каза и аз усетих топлия ти дъх върху тила си. — Точно за каквото ти говореше.

— Ъхъ — отвърнах полузаспала.

— Тогава обаче не го схванах.

— Кое? — промърморих.

— Не става въпрос да откриеш само красотата — каза и думите ти изведнъж ме разсъниха. — Искам да заснема всичко — Щастието, тъгата, радостта, разрухата. Искам да разказвам истории през обектива на фотоапарата си. Ти ме разбираш, нали, Луси? Стефани не успя. Ти обаче беше там. И знаеш как онова променя възгледите ти за света.

Преобърнах се, за да съм с лице към теб и нежно те целунах.

— Естествено че разбирам — прошепнах малко преди сънят съвсем да ме погълне.

Но всъщност не разбирах точно какъв смисъл влагаш в тези думи, нито колко далеч ще те отведе това. Щеше да те доведе дотук, до този момент. Онази нощ бях пияна, уморена и най-сетне в твоите прегръдки, точно както си го бях мечтала толкова пъти. В онзи момент бих се съгласила с всичко, което кажеш.