Светлината, която изгубихме

XVII

МАЛКО СЛЕД КАТО ТВОЯТА СНИМКА ИЗЛЕЗЕ В „НЮ ЙОРК ТАЙМС", „Иска се цяла галактика" беше номинирано за наградата „Еми" в категорията дневни предавания. Получих покана за церемонията, която включваше и придружител.

Замъкнах те в „Блумингдейл" да пробвам вечерни рокли. „Замъкнах" сигурно не е най-точната дума, защото на теб ти достави удоволствие. Помниш ли? Седеше на дивана край пробните като единствен зрител на частно модно дефиле. Първо, се появих с тясна дантелена рокля без презрамки и цепка на дясното бедро.

— Секси — каза ти. — Много е яка.

— Обаче не е много подходяща за целта, така че не върши работа.

После излязох с розова бална рокля.

— Сладко — беше реакцията ти. — Същинска Пепеляшка. Тази също не ставаше.

След това се спрях на тъмносиня рокля, цялата в плисета и остри ръбове.

— Става — заключи ти. — Красива и подострена.

Забелязах, че сме успели да привлечем вниманието на останалите жени в магазина. По-възрастните се усмихваха. Някои от по-младите изглежда ревнуваха. Щом видях втренчените им погледи, опитах да посъбера усмивката си, да потисна гласчето в мен, което припяваше: „Животът е прекрасен". Този ден сякаш ни беше орисано щастие, на теб и мен — заедно.

Изпробвах още няколко рокли, докато не се спрях на една от червена коприна. Тя имаше презрамки, които се връзваха на врата, гол гръб и плътно прилепнала горна част, но беше разкроена надолу, така че се полюляваше като камбанка, когато се движех. Помниш ли какво ми каза тогава? Аз го помня. И досега си ми пред очите с онзи изгарящ поглед, който ме обхожда от глава до пети.

— Това е вече зашеметяващо — каза. — Ти си зашеметяваща. Стана от дивана, хвана ръката ми и ме завъртя около себе си насред пробната на „Блумингдейл". После ме наклони назад и ме целуна.

— Тази ще бъде — прошепна в ухото ми, когато отново ме изправи. — Купувай я час по-скоро. Тук някъде има ли тоалетна да се скрием? Или направо да се мятаме на такси към нас?

— Такси — прошепнах усмихната, докато ми помагаше да сваля ципа.