Светлината, която изгубихме

VI

НЮ ЙОРК Е СТРАНЕН ГРАД. МОЖЕ ДА ЖИВЕЕШ В НЕГО с години и изобщо да не срещнеш човека от апартамента до твоя, а после в метрото напът за работа внезапно да се натъкнеш на най-добрия си приятел от детинство. Съдбата срещу свободната воля. А може би и двете.

Случи се през март, почти година след дипломирането, а Ню Йорк вече ни беше претопил в огромния си казан. Живеех с Кейт в горната част на Ийст Сайд в огромен апартамент, навремето собственост на нейните баба и дядо. Двете с нея още в гимназията си мечтаехме как един ден ще живеем заедно. Сега детските ни блянове се бяха превърнали в реалност.

Зад гърба си вече имах шестмесечна авантюра с един колега, две забежки за по една нощ и няколко флирта с мъже, които все ми се виждаха недостатъчно умни, недостатъчно красиви или недостатъчно вълнуващи, макар че след като ги зарежех, не ми се струваха чак толкова безнадеждни. Всъщност, ако тогава бях срещнала Дарън, сигурно и той щеше да ми се види като тях.

След като вече нямаше нещо, което постоянно да ми напомня за департамента по философия или за общежитията в източния кампус, аз престанах да мисля за теб — е, почти. Не се бяхме виждали близо година. Ти обаче от време на време изскачаше в мислите ми, докато работя — докато преглеждаме сторибордовете с шефа, или пък при обсъжданията на епизодите, които акцентират върху приемането на различията и взаимното уважение. Сещах се за твоята кухня и ми ставаше хубаво заради решението, което взех.

Скоро дойде 20 март, падаше се четвъртък, когато навършвах двайсет и три. Партито за рождения ми ден беше планирано за уикенда, но най-близките ми приятелки в офиса, Алексис от сценаристите и Джулия от художниците, както щеше да ги наречеш по-късно, настояха да пийнем по нещо на самата дата.

Оная зима и трите се бяхме пристрастили към Faces & Names заради камината и диваните там. Температурата навън се колебаеше около четири градуса над нулата, но ние решихме, че ако ги помолим, все пак може да запалят камината заради нас. През последните няколко месеца доста често се заседявахме там и барманът ни харесваше.

Джулия ми беше направила хартиена корона, както се полага на рожденичка, и настояваше да си я сложа, а Алексис поръча ябълково мартини и за трите. Настанихме се на дивана пред камината и започнахме да вдигаме тост след тост.

— За рождените дни! — подхвана Алексис.

— За Луси! — продължи Джулия.

— За приятелите! — добавих.

След това наздравиците прераснаха в: „За фотокопирната машина, която днес не се задръсти!", „За шефовете, които са в болнични!", „За безплатния обяд, който дават след среща с костюмари!", „За баровете с камина!" и „За ябълковото мартини!".

По едно време до нашия диван приближи сервитьорка с още три мартинита на поднос.

— О, ама ние не сме поръчвали — обади се Джулия. Сервитьорката се усмихна.

— Момичета, имате таен обожател. — И посочи с глава към бара.

А там стоеше ти.

За момент помислих, че халюцинирам. Ти ни помаха усмихнат.

— Помоли ме да кажа „честит рожден ден" на Луси. На Алексис буквално й падна ченето.

— Ти гопознаваш?! — възкликна. — Много е секси! — После взе едно от мартинитата, които сервитьорката остави на масичката пред нас. — За готините мъже в бара, които ти знаят името и черпят! — вдигна наздравица тя. — Хайде, върви да му благодариш, рожденичке — добави после.

Отначало посегнах да оставя мартинито, после обаче размислих, взех го и тръгнах към теб, олюлявайки се съвсем лекичко на високите си токчета.

— Благодаря — казах, докато се настанявах на бар стола от лявата ти страна.

— Честит рожден ден — отвърна ти. — Хубава корона. Разсмях се и я свалих.

— На теб може да ти отива повече — казах. — Искаш ли да пробваш?

Ти си я сложи и хартията смачка къдриците ти.

— Зашеметяващо — обявих аз.

Усмихна се и остави короната на барплота пред нас.

— Едва те познах — каза. — Направила си нещо с косата си.

— Имам бретон — отговорих и го отметнах.

Втренчи се в мен, като първия път в кухнята, оглеждайки ме от глава до пети.

— Със или без бретон, все си красавица. — Леко заваляше думите и аз си дадох сметка, че явно ме водиш по питиета.

Което ме накара да се запитам защо си сам и вече подпийнал още в седем часа в четвъртък вечер.

— Как си? — попитах. — Наред ли е всичко при теб? Ти опря лакът на бара и положи длан под бузата си.

— Не знам — отвърна. — Двамата със Стефани пак скъсахме. Мразя работата си. А и САЩ нахлуха в Ирак. Всеки път, като те видя, светът се разпада.

Нямах представа как да отговоря — нито на казаното за Стефани, нито на твърдението, че светът се разпада, затова отпих от мартинито.

Ти обаче продължи.

— Може би Вселената е доловила нуждата ми да те видя тази вечер. Ти си… като Пегас.

— Значи съм хвърковатият кон от „Илиада", така ли? — попитах. — Крилатият жребец?

— Не — отвърна ти. — Определено си женски. Усмихнах се. А ти продължи да говориш.

— Без Пегас Белерофонт никога не би победил Химера. Само благодарение на Пегас е успял — каза. — Защото е трябвало да се извиси над всичко — над цялата болка, над раните и обидите. И станал велик герой.

Аз обаче не тълкувах древногръцкия мит по твоя начин. Според мен в него ставаше дума за общите усилия, за съдействието и съдружието; винаги ми е харесвало как Пегас позволява на Белерофонт да го язди. Но разбирах, че твоята интерпретация е важна за самия теб.

— Е, сигурно трябва да ти благодаря за комплимента. Въпреки това бих предпочела да ме сравниш с Атина[6]например. Или с Хера. Защо не и с Медуза[7].

Ъгълчетата на устните ти се извиха нагоре.

— Не и с горгоната. Нямаш змии по главата. Докоснах косата си.

— Защото не си ме виждал как изглеждам на ставане сутрин — отговорих.

Погледна ме така, сякаш ти се щеше да ме видиш точно в тоя миг.

— Изобщо казах ли ти колко съжалявам? — попита. — За онова, което стана. С нас. Не за целувката, нямам това предвид. Но. — Ти сви рамене. — Съжалявам за другото, което се случи после. Опитвах се да постъпя правилно. Спрямо Стефани. Животът е…

— Сложна работа — довърших вместо теб. — Няма проблем. Това беше отдавна. И ти се извини. Два пъти.

— Все още мисля за теб, Луси — каза, забил поглед в празната чаша от уиски. Зачудих се колко ли си изпил. — Мисля си за онова разклонение на пътя и какво би станало, ако бяхме поели по него. Два пътя разделени.

Сега бих се разсмяла, че говориш точно за път, но тогава ми се видя толкова романтично — ти цитираше Робърт Фрост[8]. Хвърлих поглед към Алексис и Джулия. Те ни наблюдаваха и отпиваха от мартинито. „Добре ли си?", попита само с устни Джулия. Кимнах. Тя потупа с пръст часовника си и вдигна рамене. Аз също вдигнах рамене. Тя кимна.

Върнах погледа си към теб. Великолепен, раним, желаещ ме. Моят подарък за рождения ден от Вселената, предполагам.

— Хубавото на пътищата е — казах, — че понякога пак се срещат. И ти се дава втори шанс да минеш по една и съща пътека.

Господи, колко бяхме заблудени тогава. Или просто млади. Толкова, толкова млади.

После ти ме погледна, погледна право в мен с тия твои сини очи, малко изцъклени, но все така магнетични.

— Ще те целуна — каза, докато се накланяше към мен. После наистина го направи и то беше като сбъднато пожелание за рождения ми ден.

— Ще дойдеш ли с мен тази вечер, Луси? — попита, докато прибираше един немирен кичур зад ухото ми. — Не искам да се прибирам сам.

Видях в очите ти печал, самота. И ми се прииска да ти донеса облекчение, да стана мехлем за теб, превръзка за раните ти, противоотрова. Винаги съм искала всичко за теб да е наред. И все още е така. Това е моята ахилесова пета. Или по-скоро наровите семена, които все ме теглят обратно назад, също като Персефона[9].

Поднесох пръстите ти към устните си и ги целунах.

— Да — отвърнах, — ще дойда.