Светлината, която изгубихме

XXVIII

СЛЕД ВЕЧЕРЯТА ДАРЪН КАЗА, ЧЕ ЩЕ МЕ ИЗПРАТИ до нас, което беше жест на истински джентълмен. Даже вървеше от външната страна на тротоара, за да ме предпази от калните пръски, ако някоя кола ненадейно мине с висока скорост през локвите. Така щяла да намокри него, а не мен, обясни.

— Разбирам — казах. — Ами, дамите? Какво се очаква от нас?

— Нищо повече от това, което вече правиш — отвърна, което ме накара пак да се усмихна.

Той се прокашля.

— Навремето бях гид в университета на Пенсилвания, освен това имам квалификация за туристически гид в Проспект Хайс, Бруклин.

— О, нима? — възкликнах, без да съм напълно сигурна дали не се шегува.

А той започна да говори с маниера на хората от висшата класа, сякаш е човек, дарил ново крило на университета. Тутакси избухнах в смях. Звучеше като член на фамилия, дала името на сграда в кампуса — Шермехорн, Хавермайер или Хартли. Навремето, докато учех, все се чудех що за хора са били. Представях си ги да живеят в огромни къщи на места като Армонк например и да прекарват летата на остров Мартас Винярд. Г-н Шермехорн носи от ония червени панталони, с каквито са облечени всички в „Лешникотрошачката"[21], има целогодишен слънчев загар и обратна захапка. Г-жа Шермехорн пък никога не излиза от къщи без трикаратовите си диаманти на ушите. Имат три деца, отгледани от три различни бавачки, които са оформили техните характери по съвсем различен начин. Г-жа Шермехорн е странно обсебена от числото три. Семейство Хартли развъжда породисти кучета. Уелско корги пембрук — също като английската кралица.

Сигурно, стига да поискам, бих могла да открия наследниците им в интернет, но това би съсипало всички мои въображаеми истории. Не бях се сещала за тях от години.

Та, тогава Дарън се обърна към мен и с глас на истински Шермехорн каза: „Тази внушителна постройка от кафяв камък е домът на Аштън Кранстън Уелингтън Лийдс Четвърти, от коляното на Кенсингтъновите Лийдс. Това е аристократичният клон на фамилията. На всеки е известно, че Лийдс от Глазгоу са комарджии и мошеници. И конекрадци. Използвали са чаени лъжички за супата и са яли десерта с вилиците за основно ястие. Същинско богохулство. Всъщност навремето е имало почин за промяна на фамилното име на Кенсингтън-Лийдс — с тире. За да са ясни нещата, както разбираш".

Това специално така ме разсмя, че направо започнах да грухтя, което ме разсмя още по-силно.

А той продължаваше да говори с глас ала Шермехорн. „Чувал съм, че точно заради това Джулия Люис-Драйфус е с тире. Другите Драйфус били ужасяващи. Същото важи и за Уол-Март. Другите Март ли? Забравете за тях. Много е важно нещата да са ясни."

Опитах ли се да кажа нещо, веднага се задавях от кикот. После двамата с Дарън завихме при последната пряка към моето жилище. Той спря пред сградата. Аз също. Смехът заседна в гърлото ми, като забелязах как ме гледа. Канеше се да ме целуне. Паниката стегна белите ми дробове като в обръч.

Не бях целувала друг, откакто ти замина.

— Аз. — започнах, но не знаех какво да кажа по-нататък. Дарън обаче явно беше забелязал изражението ми и вместо да ме целуне по устните, се надвеси и ме целуна по челото.

— Благодаря за истински забавната вечер — каза. — Надявам се някой път пак да го направим.

Кимнах и той се усмихна.

— Ще ти звънна — каза.

Най-сетне можех отново да си поема дъх.

— Ще ми бъде приятно — отвърнах. Защото и на мен ми беше забавно с него. И защото беше несравнимо по-хубаво да прекарвам времето си с него, отколкото да стоя вкъщи сама, или да се наливам заедно с Алексис.

Когато той тръгна, изведнъж си дадох сметка, че съм разочарована, че ме оставя. Светът изглеждаше малко по-ведър, когато го споделях с него, и това ми харесваше. Много.

После тръгнах да се прибера в апартамента, и пак мислех за теб.