Светлината, която изгубихме

LXIII

ПОНЯКОГА СИ МИСЛЯ КАК ПРЕЗ ЖИВОТА се заобикаляме с хора. По-скоро Хора, с главна буква. Такива, които ни се притичват в нужда, на които може да разчитаме. Ако извадим късмет, родителите са първите сред тези Хора. После братята и сестрите. Най-добрият приятел от детинство. Съпругът или съпругата.

Сигурно заради това се местеше толкова често. Или просто си беше такъв — ти си нямаше Хора като нас. Имаше майка си. От снимките във фейсбук разбирах, че често я навестяваш. Предполагам имаше и мен. Иначе разполагаше с цяла мрежа познати и приятели, като съквартирантите ти от колежа например, които посещаваше от време на време, но, изглежда, не разчиташе особено на тях. Поне докато с теб живеехме заедно, а допускам и след това, защото се обаждаше само на мен.

Случи се една събота следобед — твоят номер изскочи върху екрана на телефона ми. Люлеех Вайълет на люлките в Коксаки парк. Всъщност името на парка не е Коксаки, но оная жена, Вивиана, започна да му вика така предишното лято, когато синът й Матео и още четири деца пипнаха вируса коксаки[43], след като играха тук. Новината плъзна сред родителите с бързината, с която вирусът полази децата, и после месеци наред никой не стъпваше на това място. Според елементарната логика обаче зимните студове би трябвало да са унищожили вируса и този ден аз не бях единственият родител край люлките.

Дарън беше завел Лиъм на курс по плуване за бащи и деца.

Залюлях силно Вайълет, после натиснах зеления бутон на телефона, за да приема разговора. Единственото, което чух, бяха твоите ридания. Видях Вайълет да се носи обратно към мен и отново оттласнах люлката.

— Гейб? — казах в слушалката. — Какво е станало? Ранен ли си? Къде си?

Ти си пое дълбоко въздух.

— На летище „Кенеди" — отговори. — Мама си отиде, Луси. Няма я вече.

После чух накъсано дишане и ридания, които те давеха. Сърцето ми се сви, както се свиваше, щом чуех Вайълет, Лиъм или Дарън да плачат. Или когато Джейсън плачеше.

— На кой терминал си? — попитах. — Колко време ще останеш?

— На „Юнайтед" — отвърна, когато най-после успя да проговориш. — Имам четири часа престой.

— Идвам — казах. — Ще бъда при теб след четиридесет минути.

Затворих и спрях люлката на Вайълет, превключвайки на режим „предотвратяване на криза", усвоен от работата. Действай, направи план в движение, гледай да подобриш ситуацията. Или поне създай такова впечатление.

— Няма ли вече на люлките? — попита Вайълет и заби крака в земята, опитвайки да се оттласне сама.

— Вай — казах й, — двете с теб имаме важна работа: трябва да отидем на летището да видим един приятел на мама. Той е малко тъжен, защото майка му е трябвало да замине надалече, така че сигурно плаче. Затова отиваме при него и ще се опитаме да го разведрим.

Тя протегна ръце, така че да мога да я вдигна от люлката.

— И на мен понякога ми е тъжно и плача.

— Точно така — отвърнах, вземайки я на ръце. — Аз също. Настаних Вайълет в количката и погледнах часа. Часът по плуване беше приключил, но Дарън обикновено се заседяваше с останалите татковци и децата им в кафенето до басейна. Събрах кураж и му звъннах.

— Трябва да отида до летище „Кенеди" — започнах направо, щом вдигна. Чувах как Лиъм бръщолеви някъде наблизо.

— Какво? — разсеяно каза Дарън. — Защо?

Не бяхме отваряли дума за теб от вечерта след изложбата. Знаех, че няма да го приеме никак добре. Но не можех да те зарежа сам и ридаещ на терминал 7. Пак се обаждаха моите нарови зърна. И аз бях впримчена като Персефона.

— Току-що ми се обади Гейб — Гейб Самсън — отвърнах. — Майка му е починала и той е на летище „Кенеди". Направо е съсипан.

Дарън мълчеше в другия край на линията. Чувах как до него Лиъм непрекъснато повтаря „клавайче".

— И ти трябва да го утешиш, така ли? — проговори Дарън най-накрая. — Не.

— Той си няма никого — възразих.

— Точно така, теб също — отвърна Дарън. — Ей сега ще ти взема кравайче — чух го да казва на Лиъм.

— Естествено — отвърнах. — Аз съм твоя. И на Лиъм. На Вайълет също. Но майка му е починала и той се обади на мен. В такъв момент не бива да остава сам. Ти също не би искал да си сам в такъв момент.

— Само че не бих се обадил на чужда съпруга — каза Дарън; усетих напрежението в гласа му.

— За него аз не съм чужда съпруга, а стар приятел, на когото може да се обади, като му е тежко.

— Той те нарече своя шибана светлина — каза Дарън.

— А аз наричам теб свой съпруг. Няма значение как ме нарича той. Моля те да не говорим за това по телефона. И пред приятелите ти. Пред децата.

Представих си го как стиска зъби. Как затваря бавно очи, после пак ги отваря.

— Ще вземеш ли Вайълет? — попита. — Знаеш, че му нямам доверие.

— Вайълет ще е с мен — отвърнах. Най-вече защото не знаех на кого да я оставя в последния момент, а Дарън се намираше чак в другия край на Бруклин.

— Добре — процеди той. — Но да знаеш, че това никак не ми харесва.

Знаех, че по-късно ще ми се наложи да изгладя положението, но първо щях да отида на летището. Щях да се видя с теб.

СЛЕД КАТО ОТБИ ДО НАС да оставя детската количка, таксито ни закара до терминал 7. Ти беше излязъл от защитената зона, тъй като нас нямаше да ни пуснат там без билет, и ни чакаше при входа, отпуснат на една пейка, съсипан. Седеше с лакти на коленете, опрял брадичката си с ръце. Щом ме зърна, пак заплака. Втурнах се към теб с Вайълет на ръце, приседнах на пейката и сложих дъщеря си в скута. Чудя се какво ли й е минавало тогава през главичката — какво ти се е въртяло на теб в ума. Сега със закъснение си давам сметка, че тогава се издъних като родител. Нямаше причина Вайълет да преживява всичко това заедно с мен, да вижда такава покруса и скръб. Ако навремето бях разсъждавала по-трезво, сигурно щях да извикам някоя от майките в нашата кооперация и да кажа на Дарън, че отивам без Вайълет, дори това да го вбеси още повече. И всичко щеше да е съвсем различно.

Ти се пресегна през Вайълет да ме прегърнеш. Отвърнах на прегръдката ти, Вайълет също — малките й ръчички опасаха гърдите ти докъдето могат.

— Ти си добре — обърна се Вайълет към теб. — Няма кръв, нищо няма.

СЛЕД КАТО ТИ СЕ ПОУСПОКОИ, а аз открих химикалка и листи, за да може Вайълет да рисува на пода, ти ми разказа за мозъчната аневризма[44]на майка си. За това колко се измъчваш, че почти година не си ходил в Аризона да я видиш. За това, че си изгубил почва под краката и вече нищо и никой не те свързва със земята; как вече би могъл да се запилееш, без някой да усети липсата ти.

— Аз бих я усетила — казах.

Ти говореше, а Вайълет беше обвила лявата си ръка около твоя прасец и се притискаше в теб, като междувременно продължаваше да оцветява с дясната.

— Мисля, че тя също би я усетила — казах. Ти се усмихна едва-едва, скръбно.

После отидохме до бюфета и ти си взе вода. Предложих да хапнеш нещо — сандвич, или поне банан, но ти отвърна, че не можеш да преглътнеш нищо.

Когато двете с Вайълет тръгнахме да си ходим, ти вече изглеждаше малко по-спокоен, но думите ти — че си изгубил почва под краката — не ми излизаха от ума. Самата аз се чувствах свързана с толкова много хора, че не можех да си представя какво е усещането. А и едва ли бих искала.