Светлината, която изгубихме

XXXIX

ПОНЯКОГА ГОДИНАТА ТИ СЕ ВИЖДА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, разбита на малки капсули време. Всеки къс е толкова монументален, че сам по себе си прилича на отделен живот в живота. Такава беше моята 2004 г. Имаше отрязък от време, в който живеехме заедно; отрязък от време след раздялата ни и още един — след като срещнах Дарън. Това бяха три отделни, абсолютно различни части. Но дванайсетте месеца след запознанството ни с Дарън приличаха на завършено цяло. Дойде ми като гръм от ясно небе, когато една събота — тъкмо бях отишла при него след брънча с Джулия — той каза: „Е, след две седмици имаме годишнина. Мислила ли си как да я отпразнуваме?".

Отначало за малко да посегна към блекберито си да проверя датата в календара, но знаех, че със сигурност е прав. Той никога не би забравил тази дата. Освен това лятото клонеше към края си, а ние се бяхме запознали по същото време предишната година — в края на най-тъжното лято в моя живот.

— Тоя уикенд наш ред ли е да сме в Монтик? — попитах, наливайки си чаша вода. Дарън беше договорил лятната къща за уикендите и имаше задача да следи кога е наш ред да ходим.

— Естествено — отвърна той.

Трябваше да се досетя. Сигурно вече си е бил набелязал тази дата, когато с останалите са се уговаряли кой кога ще ползва къщата.

— Какво ще кажеш за барбекю с риба и морски дарове? — подхвърлих и добавих лед в чашата си. — На онова модно място при доковете. Нали се сещаш — където всички ходят наконтени, като пораснат.

Дарън прекоси кухнята, за да ме целуне.

— Сега ние сме порасналите — каза. Разсмях се.

— Знаеш какво имах предвид.

Тоя път той ме целуна по носа.

— Идеята е страхотна. На мен обаче ми хрумна нещо друго — продължи. — Свързано е с подаръците.

Зачудих се дали няма да извади годежен пръстен. Сабрина се беше сгодила преди месец — най-вече защото забременя — но това пак ми се видя мило. И носещо задоволство, все едно най-накрая си открил точното парченце от пъзела — онова, което дълго си търсил и за което повече няма да се налага да ровиш. Поне не скоро, а по-нататък.

— Какво за подаръците? — попитах.

— Ами — подхвана Дарън, — сетих се за списъците ни на живота. В моя пише: „Да взема домашен любимец от приют за животни", а в твоя: „Да имам куче". От години се каня, така че… Имам изненада за теб. Знам, че малко избързвам, но щом ми хрумна, нямах търпение да чакам нито минута повече!

Той тръгна към спалнята, чиято врата като никога беше затворена, влезе и след малко пак се появи с някакъв малък бял, шаващ и космат вързоп в ръце. Оказа се паленце. Направо се вкамених.

— Виж какво ти взех! — обяви Дарън. — Реших, че тя може да остане при мен, а някой ден, по-нататък, и ти да дойдеш да живееш с мен и кучето.

— Куче?! — възкликнах. — Купил си ми куче? — Не можех да повярвам на очите си.

— Надявам се да се грижим заедно за нея — отвърна той. — Това може да бъде нашето куче.

Подаде ми палето и аз механично го взех. То ме близна по шията, по брадичката и по носа.

— Тя беше най-сладкото кученце в приюта — каза Дарън. — Огледах ги всичките до едно.

Погледнах кученцето и то джафна едно „здрасти". Аз също й казах „здрасти" и тя ми се усмихна с широка кучешка усмивка.

Та така: подаръкът беше много грижливо обмислен, типично за Дарън. Онова, което той не съобрази тогава, а и все още продължава да му убягва, е, че аз искахличнода огледам всички кученца в приюта. Исках иазда участвам в избора кое да вземем — и дали да е непременно куче. Сигурно той мислеше, че е особено галантно да ми прави щедри жестове, които обаче са свършен факт, но това просто. изглежда. инфантилно. Или. покровителствено. Сякаш моето мнение е без значение. Ти никога не би постъпил така.

— Ще ми се и аз да бях дошла в приюта — казах. — Това е страхотен подарък, обаче. все едно съм пропуснала веселбата.

Той ме изгледа недоумяващо с повдигната вежда.

— Веселбата едва сега започва! Нали си имаме куче! Въздъхнах.

— Ясно. но щеше да е хубаво заедно да го изберем. Нали ще енашетокуче. Значи и двамата трябва да го харесаме. Искам да сме партньори, Дарън.

— Луси — подхвана той и пристъпи още по-близо, — то е ясно, че сме партньори. Аз просто исках да те изненадам с нещо специално. Не може ли понякога да правя изненади на красивата си приятелка с по някой възхитителен подарък?

След като постави така въпроса, аз вече не знаех какво да отговоря. Защото щеше да излезе, че съм истинска глупачка. Пък и как бих могла да виня човека, който току-що е извършил нещо удивително, който току-що ми е подарил куче.

Палето опита да навре език в ноздрата ми, сякаш искаше да ме разсмее. Може би усещаше какво става.

— Естествено, че можеш — отговорих най-накрая. — Е, тя има ли си име?

— Открили са я без никаква идентификация — каза Дарън. — Една от служителките я кръстила Ани заради къдравата й козина, но аз си мислех, че бихме могли да удължим още малко това име.

— Анджела?

— Анивърсъри[28]! — обяви той.

И тогава вече се разсмях. Името беше абсолютно нелепо за куче, но едновременно с това и някак перфектно. А тя наистина беше перфектното куче — обичливо и умно, пък и не ни проглушаваше с лая си. Слава богу, подаръкът не се оказа годежен пръстен, но споделената отговорност за друго живо същество си беше сериозен ангажимент. Щом бях казала „да" за Ани, вече виждах колко лесно ще бъде да кажа „да" и по останалите точки в списъка.