Светлината, която изгубихме

LXXX

Сине мой,

не знам кога ще ти дам това писмо и дали изобщо някога ще го направя. Може би като навършиш осемнайсет. Или като се дипломираш в колежа. А може да го съхранявам в сейф, за да го отвориш след смъртта ми. Но може и да пораснеш с ясното съзнание за онова, което се е случило. Нищо чудно тази тайна да се окаже твърде непосилна, за да я опазя.

Имам нужда да разкажа на някого какво се случи през последните два дни — най-тежките дни в живота ми досега — и съм толкова благодарна, че в този момент беше с мен, част от мен. Като бях бременна със сестра ти, прочетох една статия за пренаталното съзнание — онова, което предшества раждането. Много е възможно някъде дълбоко в твоето съзнание да се таи собственият ти спомен за случилото се. Ако не е така обаче, ще споделя с теб моите спомени. Защото тия последни два дни трябва да се помнят.

Вчера разбрах кой е баща ти. А тази сутрин го убих. Седях до него, когато това се случваше. Главата му беше положена върху рамото ми. Устните ми бяха притиснати в косата му.

Неговият лекуващ лекар, д-р Мизрахи, влезе и попита дали съм готова.

Опитах да отговоря с думи. Не успях. Затова само кимнах.

— Постъпвате правилно — каза ми тя.

Баща ти се намираше в мозъчна смърт. Причинена от експлозия в Газа. Никога нямаше да се оправи. С д-р Мизрахи бяхме обсъждали това неведнъж. Той нямаше никакъв шанс да се възстанови.

Кимнах отново. Знаех, че постъпвам правилно, но пак ми беше страшно трудно. Толкова трудно, почти непосилно.

Д-р Мизрахи ме гледа мълчаливо известно време; виждах съчувствието в погледа й. Доволна бях, че именно тя ще го направи, не някой друг — толкова беше мила с мен и с татко ти.

— Moжe да го прегърнете — каза.

Притиснах го до ceбe cu, обвих ръце около него и допрях глава до неговата.

— Така добре ли е? — попитах.

Тя кимна.

Затворих очи и притиснах устни в косата му. Не бях способна да гледам как изключва системата за командно дишане. Апаратурата около мен взе да пищи панически, също като сърцето ми — тревожният звън преля в продължителен вой. Отворих очи и наблюдавах как д-р Мизрахи заглуши машината, докато по екрана й се точеше безкрайна права линия. Последва едно дълго пресекливо вдишване, после — нищо.

Абсолютно нищо.

Баща ти се беше отишъл.

Сълзи замъглиха очите ми. Каех се пред него. Отново и отново. Мразех се за онова, което бях принудена да направя.

— Прости ми — шепнех. — Прости. Прости. Прости.

Двамата с баща ти от години разговаряхме за съдбата, противопоставена на свободната воля; за провидението, противопоставено на съзнателния избор на човека. Сега вече мисля, че имам отговора. Това беше моят избор. Направих го преди много време. И неговият. Ние двамата се избрахме един друг.

В момента двамата с теб се намираме в жилището на баща ти. Заобиколени сме от него, въпреки че него вече го няма. Той е навсякъде около нас — в златистата светлина, която нахлува през прозорците на спалнята по изгрев; в аленото и полунощно синьото на персийската черга на пода; в ароматните зърна на кафето, складирано в кухнята — кафе, което така и не успях да опитам. Някога, по-нататък обаче, ние с теб ще го изпием — в негова памет.

Ако четеш това, когато вече не съм на този свят, потърси информация за баща си: Гейбриъл Самсън. Проучи изложбата, която направи в галерията „Йозеф Ландс“, Челси, през 2012 година. Надявам се чрез фотографиите му да разбереш колко дълбоко беше проникнат той от света около него — и колко дълбоко проникнати един на друг бяхме двамата. Баща ти беше художник — великолепен, чувствителен, прекрасен художник, който с всяка своя фотография опитваше да направи света по-добър. Искаше да разказва истории, които минават отвъд границите, отвъд ограниченията, отвъд расите и религиите. И го направи. Но заплати с живота си.

Той не беше съвършен. Трябва да знаеш това. Нито пък аз съм съвършена. Понякога той беше егоист, егоцентричен, зачитащ единствено себе си, до арогантност дори. Смяташе, че е въпрос на благородство да жертваш определени неща.

Той така и не разбра за теб. А трябваше да му кажа. Може би тогава нещата щяха да са различни. Мога само да допускам, че ако знаеше за теб, психичната му нагласа щеше да е различна и нямаше така охотно да се хвърли в тоя сблъсък, нямаше да попадне насред сражението. Не мога да си представя, че би пожертвал своето бъдеще с теб. Но не е изключено това да не беше променило нищо. Може би всичко пак щеше да си остане същото.

Ти си заченат в любов — държа да го знаеш. Независимо какво предстои, независимо какво ще се случи, като завърша това писмо, или как ще изглежда животът ни, когато го четеш, независимо на кого си казвал „татко“ — искам да знаеш колко много обичах баща ти. Това беше страст, която преодоля времето, пространството и логиката. Дано и ти откриеш такава любов — всепоглъщаща и могъща, която те кара да се чувстваш малко нещо луд. И ако откриеш такава любов, не я изпускай. Дръж я здраво. Знай, че когато се отдадеш на любов като тази, сърцето ти няма как да не бъде наранено. То ще пострада. Но в същото време ще се чувстваш непобедим и безкраен.

Сега, когато него вече го няма, не знам дали някога пак ще се почувствам така. Дали някои отново ще ме накара да се чувствам толкова специална, желана, така единствена, както той го правеше. Така забелязана. Но въпреки това съм щастливка, че изобщо имах късмета да изпитам подобно нещо. И да имам теб.

Ти още не си се появил на бял свят, но аз вече те обичам, сине мой. И съм сигурна, че където и да е сега твоят баща, той също те обича.