Светлината, която изгубихме

XVIII

ЩОМ СТИГНАХМЕ ДО НАС, ТИ МЕ ВДИГНА НА РЪЦЕ заедно с покупките и изкачи почти тичешком двата реда стълби до апартамента, като междувременно ровеше трескаво в джоба за ключовете с една ръка, а аз се кисках, провиснала на врата ти.

— Какви ги вършиш? — казах през смях. — Направо си полудял.

— Не мога повече да чакам — отвърна ти, бутна вратата и ме хвърли върху леглото. Запрати пакетите с покупки на дивана и се върна при мен, изхлузвайки ризата си през главата. — Докато те гледах с тия вечерни рокли и като знаех, че си гола в пробната… същинско мъчение.

Аз също изхлузих тениската си през главата и разкопчах сутиена. Когато смъкнах презрамките от раменете си, ти простена.

— Луче — пророни. — Луси.

После се хвърли на леглото при мен, пръстите и устните ти плъзнаха навсякъде по тялото ми; аз също започнах да стена, гърбът ми се изви в дъга, а после ти беше вътре в мен и аз се чувствах цяла и завършена, както се чувствах всеки път, щом си в мен.

— Гейбриъл — прошушнах между две вдишвания, — ти ме караш да се чувствам като безкрайност.

Ти сведе глава и страстно ме целуна.

— Ти ме караш да се чувствам непобедим — прошепна в отговор.

Ето това е любовта. Кара те да се чувстваш безкраен и непобедим, сякаш светът протяга ръце за прегръдка към теб и всичко е възможно, а всеки следващ ден ще е изпълнен с чудеса. Може би причината е актът на пълно разтваряне в другия — или пък когато любовта към някого е толкова дълбока, сърцето става по-голямо. Чувала съм толкова хора да казват с едни или други думи: „Не съм знаел колко силно мога да обичам друго човешко същество, докато не." и след това „докато не" идва примерно „ми се роди племенница", „дадох живот на дете", или „осинових бебе". Не съм знаела колко силно мога да обичам друго човешко същество, докато не те срещнах, Гейб.

Никога няма да го забравя.