Светлината, която изгубихме

XLIII

КАТО СЕ ВИДЯХМЕ НА КАФЕ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА — ти пак беше в Ню Йорк — усетих, че нещо в теб се е променило. Градът също беше някак различен. На Кота нула започваха да строят Кулата на свободата. Все едно превързваха рана или татуираха много сложна рисунка върху стар белег. Разбирах желанието мястото да се възстанови в предишния си вид и там да се построи нещо високо и грандиозно, което да стърчи като среден пръст в небето на Ню Йорк. За мен обаче това място беше сакрално и болеше като незараснала рана. Не смятах, че е заздравяла достатъчно, та да се строи отгоре.

Не че новият строеж пряко засягаше някой от нас, двамата. Засягаше ония хора, които подобно на птици се разхвърчаха от прозорците, докато двете горящи кули рухваха. Сега, с построяването на новата сграда, щеше да ми е все по-трудно да ги виждам в спомените си. Затова странях от тая част на Манхатън. Ужасно ли ще е да ти призная, че така и не отидох повече там — даже след като всичко беше завършено. И вече има поставен мемориал. Не вярвах, че бих се справила сама, а не исках да ходя с Дарън.

На срещата обаче ние с теб не приказвахме за Кулата на свободата, нито за мемориала, нито за деня, в който се запознахме.

Ти започна с това колко си впечатлен от последния епизод на „Иска се цяла галактика" — беше го гледал по време на престоя в Лондон.

— В него Електра доказва на дядо си, че може да поправи космическия му кораб, въпреки че той настоява брат й да свърши тая работа. Твой ли беше сценарият? — попита.

Усмихнах се.

— Признавам се за виновна по всички обвинения — отвърнах.

— Така си и мислех — каза ти, отпивайки от кафето американо. — Напомняше кратка екскурзия из твоето съзнание.

Дарън никога не говореше за „Иска се цяла галактика". И определено не би се изразил по такъв начин. Почувствах пронизваща болка, копнеж. Страхотно беше да имам до себе си човек, който така милее за моята работа и разбира тази част от мен.

— Как беше в Исламабад? — попитах.

— Добре — отвърна ти. — Беше… добре.

За теб — за нас — подобно отбягване на директен отговор беше нещо необичайно. Тогава се взрях по-внимателно в теб, за да видя какво пропускам. Ти изглеждаше спокоен. Седеше облегнат назад с чашата в скута.

Започнах да стрелям наслуки.

— Харесваш ли жилището си?

— Бива си го — отвърна. — Всъщност е къща. Делим си я с други журналисти.

— А, сигурно е забавно. Свестни момчета ли са?

Ти сведе поглед към чашата.

— Всъщност я деля с Рейна — уточни. — Запознахме се първия път, когато от „Асошиейтед прес" ме пратиха в Исламабад. И заедно подготвихме материала като съавтори. — Ти сви рамене.

— Сътрудничеството ви продължава ли? — улесних те аз. Питах се дали такъв вид професионално и житейско сътрудничество си беше представял за нас, двамата, когато ме помоли да замина с теб.

Ти пак сви рамене, сякаш се стесняваше да отговориш.

— Тя е Пегас — каза най-накрая, — също като теб. Думите ти ме поразиха като юмрук в стомаха, което беше идиотско, защото никога не съм приемала твоята интерпретация на старогръцкия мит. Но знаех какво означава за теб. Макар да бях с Дарън вече близо две години, а ти досега живееше сам и беше съвсем нормално най-после да срещнеш друга жена, пак ме заболя. Дарън така и не успя да заеме твоето място в сърцето ми, затова ми причерняваше при мисълта, че някой е заел моето място в сърцето ти.

— Страхотно — едва успях да изрека. — Радвам се за теб, Гейб.

Ти прокара пръсти през косата си, както те бях виждала да правиш стотици пъти.

— Благодаря — отвърна. — Ами, с твоето гадже как върви? Даниел ли беше? Или Дерик?

— Дарън — казах. — Той е добре.

Нарочно ли обърка името му? Винаги съм смятала, че го направи умишлено, но тогава не казах нищо.

Радвам се, че тоя ден се видяхме само на кафе. Не мисля, че бих могла да издържа по-дълго. Ревността, която изпитах, ме плашеше — тя поставяше под съмнение връзката ми с Дарън, а аз не го исках. Обичах Дарън. А ти обичаше друга.