Светлината, която изгубихме

LXVIII

ГЛАВНОТО Е ДА УЦЕЛИШ ТОЧНИЯ МОМЕНТ. Това е едно от нещата, които научих. Покрай работата, покрай приятелите, покрай любовните си връзки — най-вече с теб.

Ти се появи в Ню Йорк в средата на юни за един дълъг уикенд. От „Асошиейтед прес" те пращаха в Йерусалим заради отвлечените от „Хамас"[48]трима израелски младежи. Казал им беше, че имаш нужда да си отдъхнеш в Америка, преди да заминеш за нова страна и да се впуснеш в нов конфликт. Те се бяха съгласили. По онова време вече беше прочут фотожурналист, та сигурно заради това „Асошиейтед прес" не можеха да ти откажат. Наскоро беше ходил в Украйна, после в Москва. Не знам как го правеше — на всеки няколко месеца в нова държава, понякога дори през няколко седмици. Или пък непрекъснатото движение ти помагаше? Откъсваше те от мисли за майка ти; за онова, което ти липсва?

Когато ми прати имейл, че кацаш на тринайсети и попита дали може да се видим, аз отговорих „да", без дори да уведомя Дарън. Реших, че не заслужава да му казвам. Щом той има тайни от мен, аз също ще имам тайни от него.

От известно време Дарън настояваше да заведем децата при родителите му в Джърси, затова предложих да отидат следващата събота без мен — така ще мога да си почина, да си направя маникюр, да отида на обяд с приятели, а майка му ще помага за децата.

— Звучи добре — отвърна той. — А в неделя може да поиграя голф.

— Дадено — казах, питайки се дали „голф" всъщност не означава „Линда". Отначало се чувствах виновна, че го лъжа или най-малкото премълчавам за срещата с теб, но щом той спомена „голф", вината ми тутакси се изпари. Премълчаването на част от истината вече ми се виждаше напълно оправдано.

Същата сутрин ти пратих есемес: „Какво ще кажеш да се видим в Манхатън? Дарън ще води децата в Ню Джърси за един ден". В края на краищата Манхатън си оставаше нашият квартал.

„Страхотно — написа в отговор. — Какво ще кажеш за Faces & Names? Има ли го още? Ей сега ще проверя в Гугъл."

Усмихвах се, докато чаках следващото ти съобщение.

„Има го. Да се видим за обяд? Дванайсет?"

„Звучи идеално", написах. После отидох на маникюр и педикюр, така че лъжата за пред Дарън да стане отчасти истина. Никога преди не го бях лъгала — не и за такова нещо. Никак не ми хареса. Донякъде ми помагаше това, че част от моята версия беше истина.

Отне ми половин час, докато реша какво да облека за срещата с теб. Денят беше слънчев, около двайсет и един градуса — перфектното време — така че можех да избера каквото поискам: рокля, пола, панталон — дълъг или 7/8. Спрях се на нещо семпло. Джинси, черна тениска, пантофки тип „балерини" и няколко бижута. Гримирах се както докато ходехме — черна очна линия на горния клепач. Забеляза ли?

Когато влязох във Faces & Names, ти вече беше там, настанен на дивана пред камината.

— Няма да ни я запалят — посрещна ме ти. — Казаха, че през юни вече не се пали огън.

Седнах до теб.

— Има логика.

Взрях се внимателно в теб. Косата ти пак беше пораснала, трапчинките си бяха на място, но очите ти гледаха уморено, с отегчение, сякаш бяха видели твърде много.

— Добре ли си? — попитах.

— Май вече съм прекалено стар за работата — отвърна. — Точно за това си мислех в момента. Новата задача изобщо не я чакам с нетърпение — за първи път ми се случва. — Чак тогава ме погледна по-внимателно. — Ами, ти добре ли си? — попита.

Не бях споделила с никого какво ме терзае от месеци, но с теб се чувствах в безопасност. Освен това ти не беше част от тесния ми приятелски и роднински кръг; нямаше как да се изпуснеш пред някого. Нямаше опасност нашият личен живот с Дарън да стане тема за клюки в предучилищната забавачка.

— Мисля, че Дарън ми изневерява — прошепнах. Опитах да овладея сълзите, но не успях. Ти ме притисна до гърдите си. Нищо не каза, просто ме държеше в прегръдките си. После ме целуна по челото.

— Ако е истина, значи е идиот — каза най-сетне. — И не те заслужава. Ти си умна и сексапилна жена, най-изумителната, която познавам.

Ръката ти продължи да ме прегръща през раменете, докато поръчвахме: аз — ябълково мартини, а ти — уиски, в името на доброто старо време. Облегнах се на теб, докато отпивахме. После поръчахме по още едно. Усещането за тялото ти до моето ми действаше толкова добре. Спомних си какво сънувах, като бях болна — как двамата приготвяме гофрети, облечени в коледни пижами. Запитах се какво ли би било да се прибирам при теб всяка вечер, а там да ме посреща съчувствие, сила, разбиране.

Мисълта ми взе да се замъглява.

— Имам нужда от храна — казах. — Не съм свикнала да пия толкова много и така бързо.

Поръчахме си хапки панирана моцарела и плато с кубински минисандвичи. С години не бях яла такива неща, но сега им се нахвърлих с надеждата да попият алкохола. Въпреки това се наложи да се опра на теб, когато станах да отида до тоалетната.

— Добре ли си? — попита ти за втори път този следобед и сложи силната си длан върху гърба ми.

— От месеци не съм се чувствала толкова добре — отвърнах. В тоалетната продължих да си мисля какво е чувството да ме държиш в прегръдките си, колко отчуждени бяхме с Дарън и колко болка се е натрупала в мен през последните няколко месеца. Копнеех за близостта, която почувствах в прегръдката ти. Затворих очи и си представих устните ти върху моите. Топлината и настойчивостта им, техния вкус. Представих си как ти се отдавам изцяло, също като едно време — как преставам да се контролирам и оставям всичко в твоите ръце. Исках пак да се случи. Имах нужда от това. Толкова се бях старала да удържа положението, да се владея, но сега бях разбита. Имах нужда някой да поеме юздите. Имах нуждатида поемеш юздите.

Като се върнах на нашия диван, ти вече беше платил сметката.

— Искаш ли да се поразходим в парка? — попита. — Може да си купим вода от бакалията отсреща.

— Добре звучи — казах и ти протегнах ръка. Ти я хвана и стана от мястото си. В мига, в който кожата ми се допря до твоята, през нас сякаш мина ток. Ти ме погледна и погледите ни се вплетоха. Дишането ми се забави, несъзнателно напасвайки се с твоето. Ти пристъпи още по-близо до мен.

— Гейб… — пророних. Ти пусна ръката ми.

— Извинявай — каза и сведе очи. — Самозабравих се.

— Гейб — повторих, опитвайки се да вложа в тази единствена дума смисъл като за цяло изречение.

Ти отново ме погледна и този път вече никой от двамата не беше способен да скъса нишката, която ни свързваше. Посегнах да докосна устните ти с върховете на пръстите.

— Не трябва — каза, улавяйки ръката ми между двете си длани.

Не знам кой от двама ни се наклони пръв, ти или аз, а може би го направихме едновременно, но устните ми се озоваха върху твоите и изведнъж всичко нередно на света вече изглеждаше правилно.

Ти ме притегли още по-плътно към себе си и телата ни се притиснаха едно в друго, бедра в бедра, корем в корем, гърди в гърди.

— В кой хотел си? — прошепнах.

— Отседнал съм в „Уоруик" на Шесто авеню, но… Луче.

— Всичко е наред — казах. Никога не съм желала нещо толкова силно, както те желаех в онзи миг.

Целунах те пак и ти простена, после пъхна ръка в задния джоб на джинсите ми, както правеше някога.

ДОКАТО СЕ ДОБЕРЕМ ДО ХОТЕЛСКАТА ТИ СТАЯ, ти най-малко четири пъти ме попита дали съм сигурна, че искам точно това. Всеки път ти отговарях с „да". Тогава бях пияна, но не и безразсъдна. Знаех много добре какво желая. От какво имам нужда.

— Атиискаш ли го? — попитах на свой ред.

— Естествено! — възкликна. — Но не искам после да съжаляваш.

Зацелувах те още по-настоятелно, съсредоточавайки се върху вкуса. Много добре познавах вкуса на Гейб в комбинация с уиски.

— Луси, Луси, Луси — шепнеше ти, сякаш не ти се вярваше, че отново имаш шанс да произнесеш името ми.

После запретна тениската ми. Аз посегнах към твоята, но изведнъж ме осени нещо.

— Тялото ми вече не е същото — прошепнах. Ти изхлузи тениската през главата ми.

— Тялото ти е разкошно — прошепна в отговор. Разсъблякохме се трескаво един друг, ти ме взе на ръце и

ме хвърли върху леглото. Също както правеше и преди единадесет години. Сграбчих те и те дръпнах при мен, после прокарах длани по гърба ти, усещайки как мускулите се стягат при допира на моите пръсти. В главата ми непрекъснато звучеше един стих на Е. Е. Къмингс: „харесвам тялото си, когато е с твоето тяло". И аз така, Гейб. Като съм с теб, повече харесвам тялото си, повече харесвам себе си.

— Няма друга като теб — прошепна, когато проникна в мен. — Нищо друго не е като това.

В отговор извих гръб в дъга и простенах.

— Никой — издишах. — Нищо.

После лежахме голи върху завивките, твоето тяло, повтарящо извивката на моето, като някога. Ръката ти беше върху корема ми. Спомних си първия път, когато се видяхме във Faces & Names, как после отидохме в апартамента ти, твоите изповеди в тъмното.

— Ами, ако дойдеш с мен в Йерусалим — промълви.

— Ами, ако се впуснем по магистралата на дъгата и затанцуваме върху луната — отвърнах.

— Сериозно говоря — каза, целувайки ме по врата.

— Имам усещане за дежа вю — отговорих. — Само дето сега сигурно бих могла да измисля някакво решение по въпроса за моето занимание. Като да работя от разстояние, например. Сателитен офис. Те едва ли ще искат да ме загубят.

Зъбите ти леко се впиха в мекото на ухото ми.

— Съвършена красота — прошепна. Преобърнах се, за да съм с лице към теб.

— Не мога — казах. — Знаеш, че не мога. Децата ми са тук. Невъзможно е да ги оставя, а Дарън за нищо на света не би позволил да ги взема в Израел. Особено като знае, че съм с теб. — Вплетох пръсти в твоите. — Ако бях сама, още сега щях да тръгна.

Още не мога да повярвам, че го казах. И че бях способна да обмислям сериозно подобно решение само след един следобед в леглото с теб. Въпреки че това не беше само един следобед, нали? Това беше следобедът, към който вървяхме цели тринайсет години. Освен това мислех, че Дарън е приключил с мен, че е намерил друга, която да отговаря на всички точки в новия му списък.

Ти не каза нищо повече тогава, само склони глава и прокара език в кръг около зърното на гърдата ми. Почувствах твоята твърдост в бедрото си.

— Пак ли? — възкликнах.

Ти отлепи устни от гърдата ми.

— Караш ме да се чувствам пак на двайсет и три.

— Тогава хайде пак — казах.

Вместо отговор ти зацелува тялото ми надолу към корема.

СЯКАШ ОТНОВО БЯХМЕ ДВОЙНА ЗВЕЗДА и кръжахме около орбитата на другия, а на светлинни години около нас нямаше други планети или астероиди. Редно беше да мисля за децата си, за съпруга си, но аз мислех единствено за теб и за това как ме караш да се чувствам. Как въпреки годините раздяла връзката ни е станала още по-дълбока в сравнение с онова, което имаше между нас като бяхме на по двайсет и четири. И двамата бяхме променени, но тази промяна ни правеше още по-съвместими един с друг, вместо да ни отчужди. Приказвахме си за нас, двамата, как ще поддържаме връзка и дали бих могла да те посетя в Йерусалим. Ти записа новия си адрес в телефона ми.

— Искам пак да те видя като сега — каза и прокара пръсти по голото ми тяло.

Кожата ми настръхна — от раменете до глезените. Зърната на гърдите ми се втвърдиха. Претърколих се и преметнах ръка през гърдите ти.

— И аз — казах. — Само че не знам как може да го направим.

— Трябва да го напуснеш, щом ти изневерява — каза ти, опрял брадичка в темето ми. — Трябва да си с мен.

Целунах те по шията и въздъхнах. Чувствах се опиянена да лежа до теб — усещах как ме обзема еуфорията от дрогата Гейб; пристрастяването отново се беше върнало. Сега щях да започна отново, да се върна към стария порок. Освен ако не опитах да устоя.

— Не е толкова лесно — казах. — Но ще видя дали мога да измисля повод за командировка в Йерусалим… Или Лондон. Това звучи по-правдоподобно. Ще успееш ли да дойдеш?

— Луси — откликна ти и ръката ти още по-плътно обхвана гърба ми, — бих отишъл навсякъде заради теб. Даже не съм се надявал да ми дадеш втори шанс; нямам намерение да го проиграя. Ти си моята светлина. Винаги е било така.

— Знам — отвърнах тихо, попивайки думите ти. — Но сега нося отговорност и за други хора. Донякъде заради това не казах нищо на Дарън за другата жена. Какво ли би било за Вайълет и Лиъм, ако напусна татко им? Майка ти е била толкова наранена, когато баща ти е напуснал семейството.

Ти мълча известно време.

— Но какво би било за теб, ако останеш с него? — попита накрая.

Притиснах се още по-плътно към теб.

— Те са по-важни от мен — казах. — Може пък Дарън да направи първата крачка. Нека почакаме и да видим какво ни е подготвила Вселената.

— За да хванем прилива, а? — подметна ти. Усмихнах се на този цитат.

— Май с теб все стигаме до Шекспир, а?

— „Когато мисълта ми през нощта/ на съд повиква спомени далечни"[49]— изрецитира ти. — Имам една книжка с неговите сонети, която се побира в раницата. Чел съм Шекспир във всяко адско кътче по света и това е любимият ми стих. Всеки път ми напомня за теб, където и да се намирам.

Отново бях в твоя власт, Гейб, защото колкото и да беше променен, пак си оставаше същият. Цитатите от Шекспир сякаш винаги бяха на върха на езика ти и това ме караше да се чувствам млада, изпълнена с надежди и необятна. За миг ми се прищя да те помоля да останеш. Питах се дали сега отговорът ти ще е по-различен от онзи преди десет години. Но в същото време се боях, че ще е същият. И че молбата ми ще унищожи красотата на този следобед.

— Ще те оставя да премислиш — каза ти. — Нужно ти е време.

— Така май е най-добре — отвърнах, но всъщност ми се щеше да не е така.

Ти стисна ръката ми.

— Но да знаеш, че ще си мисля за теб — каза.

— Аз също — прошепнах.

Целунахме се за последно, после аз взех метрото към нас, но мислено продължавах да се рея около теб.