Светлината, която изгубихме

XXII

НИКОГА НЕ СМЕ ГОВОРИЛИ КАКВО СЕ СЛУЧИ ПОСЛЕ. Никога не ти признах колко съкрушена бях тогава. Как се взирах в празните места, оставени от твоите книги по лавиците, и как не можех да събера сили да ги запълня. Как вече не можех да ям гофрети, без да се разплача. Или да нося дървената гривна, която ми купи на кварталния панаир на Кълъмбъс Авеню — попаднахме случайно и останахме цял следобед, тъпчехме се с понички и палачинки и се преструвахме, че търсим килим за въображаемата си планинска вила.

Една вечер, две седмици след като ти замина, взех бутилката с твоето любимо уиски от рафта над кухненската мивка. И нея беше оставил. Наливах си чаша след чаша, отначало с лед, а когато ледът свърши — чисто. То обгаряше устните ми, но имаше вкуса на твоите целувки. И притъпяваше болката. За първи път след заминаването ти спах непробудно цяла нощ. На сутринта се чувствах кошмарно и се обадих в работата, че съм болна. Но следващата седмица това се повтори. Последващата също. Насилвах се да ходя на работа, приучавах се да живея с тая болка.

Имаше магазини, покрай които нямах сили да мина, и ресторанти, в които не можех дори да прекрача. Цял месец спах на пода, защото в леглото ни най-болезнено усещах твоята липса. На дивана беше още по-зле. Той ми напомняше нощта след наградите „Еми". Дарих половината си дрехи на благотворителната верига магазини за вещи втора употреба „Гудуил" и изхвърлих всички постери от стените в жилището ни.

Шест седмици след заминаването ти седях в полупразния апартамент и реших да звънна на Кейт.

— Повече не мога да остана тук — казах.

— И не трябва — отвърна тя. — Ела при мен.

Така и направих — опаковах, каквото беше останало, и се пренесох при нея за две седмици. Кейт ми помогна да намеря нов наемател за студиото, а аз се преместих в Бруклин. Не можех да издържам повече. Имах нужда от нов квартал, от ново начало. Но дори тук се налагаше да избягвам ресторанта „Бабис", където бяхме на сватбата на Кевин и Сара, и „Ред Хук Лобстър Паунд", където празнувахме Четвърти юли[16]. Ти беше навсякъде. Двамата с теб живяхме заедно само четиринадесет месеца, но точно тия четиринадесет месеца промениха моя свят.

Пратих ти имейл — помниш ли? Не ти казах как се чувствам, нито че се разпадам на части. „Двете с Алексис си наехме къща в Хамптън[17]за лятото! Решихме го в последния момент, но пък сигурно ще е забавно", написах ти с престорено въодушевление. „Току-що бях на концерт на Бен Фолдс на фестивала „Самър стейдж" — щеше да ти хареса. Как вървят нещата при теб?" А после зачаках и чаках ли, чаках отговор от теб, който така и не дойде. Все си мислех как обеща да поддържаме връзка. И как каза, че винаги ще ме обичаш. Всеки път, като проверявах електронната си поща, ме обземаше смесица от гняв и тъга, отчаянието беше по-съкрушително от всичко, което някога бях изпитвала. Започнах да ти пиша писма. По-скоро гневни тиради. Но ги изхвърлях, преди да ги изпратя. Боях се, че ако ти вдигна презокеански скандал, ти съвсем ще ме отпишеш и никога повече няма да чуя за теб. А не бих могла да го понеса.

Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че теб също те е боляло, опитвал си да продължиш напред, да откриеш свой собствен път. Моите нюйоркски послания сигурно са ти се виждали като сигнали от друга планета. „Самър стейдж"?! Хамптън?! Даже не си представям какво си помислил, като си го прочел. Но по онова време… Тогава не можех да проумея как е възможно да ме игнорираш. Как така в един момент ме въртиш във въздуха, целуваш ме и казваш, че те карам да се чувстваш непобедим, а после изведнъж съвсем ненадейно изчезваш.

Два месеца след заминаването ти получих имейл от теб. Първият, откакто беше кацнал в Ирак. „Радвам се, че си добре! Тук е същинска лудница. Съжалявам, че не ти писах по-рано. Трудно се адаптирах, но работата ми харесва. Материалът се получи и искат да остана още известно време. Надявам се да се забавляваш в Ню Йорк!"

Сигурно съм препрочела имейла ти поне сто пъти. Може и да са двеста. Анализирах всяка дума. Всеки препинателен знак. Търсех скрити значения, някакъв намек, който да ми помогне да разбера как се чувстваш и какво мислиш. Опитвах се да гадая дали ти липсвам, дали не си срещнал някоя друга.

Работата обаче беше съвсем проста: в имейла ти нямаше никакъв подтекст, никакви скрити послания, никакви тайни кодове. Просто написан набързо в последния момент отговор. Оказа се, че бях чакала цели два месеца за едното нищо. Създадох папка в Gmail, кръстих я „Катастрофа" и прехвърлих там всички твои имейли, включително последния. Не му отговорих. Знаех, че няма да го понеса, ако пак ме пратиш в девета глуха.