Светлината, която изгубихме

LXI

ПОНЯКОГА ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ЗАДЪХВА и продължава бавно да крета напред, ден след ден, докато не стане нещо, което да те накара да се замислиш колко време е минало, без да се усетиш. Годишнина, рожден ден, празник някакъв. На 11 септември 2011 г. Вайълет беше почти на четири. Лиъм току-що беше навършил осем месеца. Аз бях продуцент на няколко детски предавания и подготвях пилотните епизоди на още две. Двамата с Дарън бяхме женени от близо пет години. Бяха минали повече от седем години, откакто ти напусна Ню Йорк. И се навършваше точно едно десетилетие, откакто с теб се видяхме за първи път. Едно десетилетие, откакто атаките срещу Кулите близнаци белязаха живота ни и предопределиха накъде да поемем — всеки по своя си път, като те ту се пресичаха, ту се разделяха.

В детската градина на Вайълет обявиха 11 септември за Ден на героите. Имаше специално събиране в Проспект парк, където разказаха на децата за пожарникарите, полицаите и парамедиците, участвали в събитията. Оттогава, щом види пожарна, полицейска кола или линейка, Вайълет започва да скандира: „Давайте, герои, давайте!". Все още го прави. Лиъм също. Това винаги ме кара да се усмихвам.

Из целия град имаше организирани събития в памет на загиналите. В „Сейнт Пат" и „Тринити чърч" отслужиха молебени, Нюйоркското историческо общество представи фотографска изложба. От Кота нула в небето се издигаха две колони от синя светлина, които стигаха по-високо дори от кулите, и се виждаха на километри. И се обади ти. Аз също обмислях дали да ти звънна, макар да знаех, че не е редно.

Сигурна съм, че го помниш.

По това време ти беше в Кабул.

— Цял ден си мисля за теб — започна, когато отговорих на позвъняването.

— Аз също — признах и се шмугнах в стаята на Вайълет, затваряйки вратата след себе си.

— Не бях сигурен дали ще ми вдигнеш — каза. Спомних си всяко едно от твоите обаждания.

— Имало ли е случай да не съм ти вдигнала? — попитах.

— Никога — отвърна тихо.

Приседнах на леглото на Вайълет и ти разказах за Деня на героите и какво се случва в Ню Йорк. Ти каза, че в този момент ти се иска и ти да си в града.

— Редно беше да си тук — казах. — Двамата трябваше пак да се качим на покрива на общежитие „Виена" и да огледаме града отвисоко.

— Ще ми се да беше така — отвърна.

После никой не знаеше как да продължи, но и двамата не искахме да затваряме. Останахме мълчаливи, притиснали телефона към ухото си.

— Хайде да си представим, че в момента сме там — предложих.

— И пред нас няма дим, а само красиво небе — допълни ти. Затворих очи.

— Птички и синьо безоблачно небе; хора, които вървят по улиците — добавих. — Дочува се смехът на децата, които си играят на площадката долу. И никой не се бои, че следващата глътка въздух ще му е последна.

— Какво още? — подкани ме ти.

— Емпайър Стейт Билдинг — казах. — Тя също се вижда.

— Силна и гордо изправена — добави.

— Да, силна и горда. — Отворих очи.

— Това ми харесва — каза ти. — Благодаря ти, Луси.

— За нищо — отговорих, макар да не бях съвсем сигурна за какво точно ми благодариш.

— Трябва да си лягам, тук вече е много късно — каза, прозявайки се, между думите.

— Добре — отвърнах. — Лека нощ. Спокойни сънища. Ти пак се прозя.

— Радвам се, че ми вдигна — каза.

— Радвам се, че се обади — отговорих.

После и двамата затворихме и аз изведнъж осъзнах колко важно е било за мен да разговарям с теб точно на този ден. И че иначе щях да усещам някаква непълнота.

И ти ли се чувстваше по същия начин?